Крис Картър - Един по един

— Убиецът е вкарал превозното си средство в задната уличка — обади се Хънтър, предугаждайки какво ще каже Бриндъл.

— Точно така. Хубаво място, тъмно, леснодостъпно и няма кой да го безпокои. Спира зад къщата, измъква частите на тялото от превозното си средство и бързо ги хвърля през оградата в контейнера. Работата е свършена. Връща се в колата си и заминава. Всичко му е отнело по-малко от минута. — Бриндъл извади цигара от джоба си, запали я, дръпна продължително и изпусна дима, докато говореше. — Убиецът умее да планира. Вероятно няколко дни е обикалял и е търсил къде да изхвърли следващата си жертва. Къщата е в началото на пътя и лесно се забелязва и от двете страни, отпред и отзад. Всеки, който минава, може да види, че е празна и в ремонт. И яркочервеният контейнер се забелязва лесно отвън.

— И тъй като къщата е в ремонт — добави Хънтър, — убиецът е знаел, че ако изхвърли трупа късно през нощта, на другия ден ще го намерят работниците.

Бриндъл кимна и отново дръпна от цигарата.

— Огледахме задната уличка. Там няма нищо. Твърд асфалт, няма следи от автомобилни гуми или отпечатъци от стъпки. Няколко фаса и опаковки от дъвка, но нищо точно зад къщата. Не бих се надявал на много.

Те надникнаха в контейнера — парчета гипсокартон, трески, тухли, счупени плочки, парцали и празни кутии от боя.

— Трупът? — попита Гарсия.

— Пътува към Института по съдебна медицина. Изпуснахте го с… — Майк погледна часовника си. — Двайсет и пет минути. Нямаше смисъл да го оглеждаме тук. Частите на тялото са опаковани добре. Ако има някакви улики, те са по самия труп, а не върху найлоновите чували. По-добре да бъдат разопаковани както трябва в контролирана среда.

— Сигурен ли си, че е нашата жертва?

— Да. — Бриндъл извади цифров фотоапарат от чантата си, включи го и го даде на Хънтър. — Срязах единия чувал, където беше главата.

Първата снимка показваше отблизо лицето на жертвата. Очите на мъжа вече бяха започнали да хлътват в черепа, а кожата около лицето и врата му беше придобила зеленикаво-синкав оттенък, който му придаваше вид на извънземен или чудовище от филм на ужасите, но чертите му се виждаха достатъчно ясно и двамата детективи го познаха. Те бавно прегледаха останалите снимки — още няколко в едър план, последвани от други, направени под ъгъл.

— Ще ви ги изпратя по електронната поща веднага щом се върна в лабораторията — каза Майк и отново погледна часовника си.

— Кой е намерил трупа? — попита Робърт и му върна фотоапарата.

— Строителят, който ремонтира къщата. Той е в кухнята с един полицай.

Хънтър кимна и се обърна към Гарсия.

— Имаме ли от онези разпечатки на жертвата, които раздадохме на пресата вчера?

— Да, в колата има няколко.

— Добре. Да накараме няколко униформени полицаи да обиколят улицата и да ги покажат на съседите. Може би жертвата е бил местен човек и затова убиецът е избрал тази къща, за да изхвърли трупа.

— Ще отида да ги взема — каза Карлос и тръгна към колата.

Разпитите не дадоха никакъв резултат. Никой съсед или продавач в квартала не можа да предложи информация за самоличността на жертвата. Много от тях вече бяха видели снимката в сутрешния вестник или по-лошо, бяха гледали предаването на убиеца предишния ден.

Гарсия разпита строителния работник, който беше намерил трупа. Той беше силен мъж на трийсет и няколко години с татуирани ръце, обръсната глава и руси мустаци. Двамата с баща му притежавали малката ремонтна фирма, в която той работел, и се занимавал с това повече от петнайсет години. Работел по тази къща само от пет дни и ремонтът трябвало да приключи след още четири дни.

Къщата принадлежеше на дребен строителен предприемач, Акил Банерджи, който инвестираше в неизползвани и отчуждени недвижими имоти, ремонтираше ги евтино и после ги продаваше с малка печалба.

Собственикът на къщата и строителният работник отпаднаха като заподозрени. Освен това те имаха солидни алибита за местонахождението си през нощта и за времето, през което убиецът беше говорил по телефона с Хънтър. Но когато двамата детективи се качиха в колата, Робърт получи ново телефонно обаждане, този път от детектив Марио Перес.

— Робърт, мисля, че установихме самоличността на жертвата ви.

— Слушам.

— В твоята кола ли си? — попита Перес.

— Не, в колата на детектив Гарсия.

— Добре, изпращам ти няколко снимки.

Хънтър превключи разговора на високоговорител и използва полицейския компютър в колата, за да влезе в електронната си поща.