Крис Картър - Един по един

— Да, вчера — потвърди Гарсия и обясни, че трупът е бил изхвърлен в строителен контейнер в задния двор на къща в Мейуд. — Вече го караха в Института по съдебна медицина, когато отидохме там. Скоро трябва да получим резултатите от аутопсията и снимките. — Той щракна върху нещо с компютърната мишка. — Криминалистите са ни изпратили имейл снощи с всички снимки, които са направени на трупа на мястото, където е бил изхвърлен. Нямах време да ги разпечатам и да ги сложа на таблото. — Карлос отново щракна с мишката и принтерът в края на бюрото му заработи.

— Има ли официално потвърдена самоличност? — попита Барбара.

Гарсия кимна.

— Съпругата и дъщерята на жертвата живеят в Сиатъл. Наскоро са се развели. Родителите му живеят в Айова, но получихме достъп до апартамента му в Белфлауър чрез хазяина му. Анализът на пръстовите отпечатъци върху вещите в дома му и натрупа, намерен в Мейуд, съвпадат сто процента.

— И кой е той?

— Името му е Итън Уолш — отговори Хънтър и й даде копие на снимката, която собственикът на пицарията беше изпратил на детектив Перес.

Капитан Блейк погледна снимката и веднага го позна. Не можеше да забрави лицето му. Плахата му усмивка на снимката беше коренно различна от спомена й за ужасеното му лице, изкривено от непоносима болка.

— Каква е историята му? — с треперещ глас попита тя.

Робърт й разказа набързо всичко, което бяха научили досега за Итън Уолш.

Барбара го изслуша мълчаливо и се обади едва когато той приключи с разказа си.

— Знаем ли нещо за бившия му партньор, господин Нелсън? Той също е експерт по компютърно програмиране, нали? — Тя върна снимката на Робърт.

— Да — потвърди Гарсия. — Брад Нелсън. Все още събираме информация за него, но по всяка вероятност е чист. Преди десет месеца се е върнал в Канада.

Карлос взе разпечатките от принтера и внимателно ги закачи на таблото.

Капитан Блейк се приближи, за да ги разгледа по-добре. Фотосите в едър план на лицето на жертвата, подаващо се от найлоновия чувал, предизвика гадене, което се надигна в гърлото й, и тя бръкна в джоба си, за да извади ментов бонбон.

— Казахте, че сте били в апартамента на жертвата. — Барбара се обърна към двамата детективи. — Открихте ли нещо?

— Намерихме лаптопа му — уведоми я Карлос. — Но е защитен с парола. Оставихме го на Денис Бакстър в отдел „Компютърни престъпления“. Те се опитват да я разбият.

Капитан Блейк кимна невъодушевено.

— Но намерихме и това — добави той и извади тетрадката, което беше открил в апартамента на Итън Уолш.

— Какво е?

— Старомодно тефтерче за адреси и телефони — обясни Карлос. — Очевидно колкото по-навътре навлизаш в технологиите, толкова повече съзнаваш, че всичко може ужасно да се обърка. Итън Уолш, изглежда, е пазел хартиено копие на всички телефонни номера в адресната книга на мобилния си телефон.

Барбара кимна. И тя имаше такова тефтерче.

— Добре, и?

Гарсия й даде тефтерчето, вече отворено на определена страница.

— Петото име от горе на долу — каза той.

Очите й се плъзнаха по списъка, спряха и леко се разшириха.

— Кристина Стивънсън? — Прочете името на глас и погледна двамата детективи. — Същата Кристина Стивънсън? — Барбара посочи таблото със снимките. — Втората жертва на убиеца?

— Същата — потвърди Хънтър. — Това е номерът на мобилния й телефон.

— Нали помниш, че взехме мобилния телефон на Кристина Стивънсън от дома й? — попита Карлос.

— Неговият номер също е в адресната й книга — допълни капитан Блейк.

— Да. Проверихме регистъра на обажданията й, но там фигурират разговорите само от три седмици. Тя не е получавала, нито е отправяла обаждания към Итън през този период.

— Намерихте ли мобилния му телефон?

— Не — отвърна Гарсия. — Не беше в апартамента му. Проверихме при доставчика му. Телефонът беше изключен. Вече поискахме справка за последните три месеца и за двата телефона. Надяваме се, че ще ги получим до края на деня или може би утре. Засега не сме сигурни дали са били приятели или познати и дали Итън Уолш е бил включен на някакво ниво в статиите на госпожица Стивънсън.

Барбара отново насочи вниманието си към тефтерчето с телефоните.

— През по-голямата част от нощта прочетох всички статии, които Кристина Стивънсън е написала за „Ел Ей Таймс“ през изминалите две години — съобщи Хънтър. — Общо шестстотин шейсет и девет. Името на Итън Уолш не се споменава в тях. Отново се свързах с главната редакторка на госпожица Стивънсън в развлекателната секция на вестника. Тя не е чувала името Итън Уолш.