Крис Картър - Един по един

Всички впериха погледи в него.

— И така, ще ви разкажа цялата история от самото начало — започна той и кимна на Джак Фалън, капитана на екипа от специалните части, който седеше най-отзад зад командосите.

Фалън намали осветлението.

Робърт натисна копчето на дистанционното управление, върху което беше сложил дясната си ръка, и на белия екран се появи студийна снимка на момче, не по-голямо от шестнайсет години, с изпъкнало чело, добре изразени скули, изящен, правилен нос и осеяно с лунички лице. Очите му бяха ясни и светлосини, а косата му — вълниста и тъмноруса. Хубаво хлапе.

— Това е Брандън Фишър — започна Хънтър. — Допреди две и половина години Брандън бил ученик в гимназия „Джеферсън“ в Южен Лос Анджелис. Въпреки че бил срамежлив и понякога затворен, той бил интелигентно момче и оценките му доказват това, предимно шестици и петици. Брандън бил и многообещаващ нападател с възторжено аплодирана лява ръка. Шансовете му да вземе стипендия в университет като добър играч на американски футбол били много големи. — Робърт се премести встрани от подиума. — Няколко седмици, след като получил шофьорска книжка, Брандън станал участник в тежък сблъсък на кръстовището между булевард „Уест Вашингтон“ и Саут Ла Бреа Авеню. Катастрофата станала в два и четирийсет и една минути през нощта — обясни Хънтър. — Брандън бил неопитен шофьор, но злополуката не била по негова вина. Освен показанията на трима свидетели пътната полиция на Лос Анджелис има и снимкови доказателства от инфрачервената камера на кръстовището. Другият шофьор преминал на червено.

Робърт отново натисна копчето на дистанционното. Портретът на Брандън Фишър се замени от серия от шест снимки, разположени две по две в три редици. Събитията, изобразени на тях, ясно показваха как тъмносин форд „Мустанг“ минава на червен светофар и се блъска в сребрист шевролет „Круз“. Скоростта на мустанга, показана в долния десен ъгъл на всяка снимка, беше осемдесет и девет километра в час.

— След сблъсъка колата на Брандън се въртяла двайсет и седем метра по булевард „Уест Вашингтон“ — продължи Хънтър. — В превозното средство нямало друг човек. Брандън получил сериозни порезни рани и счупени няколко ребра, едното от които перфорирало левия му бял дроб, освен това били счупени двата крака и лявата ръка.

Робърт отново тракна и на екрана се появи друга снимка на Брандън Фишър. От командосите на специалните части се чу мърморене и ругатни. Робърт видя, че Гарсия потрепери, а капитан Блейк и Мишел Кели ахнаха от изненада.

Сега в очите на Брандън се четеше тъга, която изглеждаше заразна. Някога хубавото му лице беше жестоко обезобразено от два големи белега и няколко по-малки. По-големият от двата белега беше на милиметри от лявото око, но бе разрязал малкия нос и го беше изкривил силно, а после бе плъзнал надолу и беше пресякъл устните, изкривявайки надолу цялата лява половина на устата, която сякаш беше разтеглена във вечна тъжна усмивка. Вторият голям белег започваше от горната лява част на челото, точно под скалпа, и се спускаше неравно чак до дясното ухо, разсичайки дясната вежда и обезформяйки я заедно с клепача.

— Снимката е направена дванайсет месеца след катастрофата — обясни Хънтър, — след като раните били заздравели. Освен това му били направени две козметични операции, за да се намали ефектът им, и това е най-доброто, което са постигнали. Лекарите не направили много за Брандън.

— Горкото хлапе — промълви Мишел.

— Не е необходимо да ви казвам, че такова жестоко, променящо живота обезобразяване е нещо, с което хората рядко намират начин да се справят напълно — продължи Робърт. — Колкото и време да минава и каквато и подкрепа да получават. — Той млъкна, за да си поеме дъх. — Както споменах, Брандън бил срамежливо и затворено момче. Не е изненадващо, че катастрофата го запратила в бездънна черна пропаст на отчаяние. Той вече не можел да спортува. Въпреки че зараснали правилно, краката и лявата му ръка не били бързи и силни като преди, и след перфорацията левият му бял дроб работел с намален капацитет. Отначало малобройните му приятели се опитали да го подкрепят, но хлапетата са си хлапета — постепенно, но сигурно се отчуждили от него. Не след дълго започнали клюките, подигравките и прякорите зад гърба му. Такива неща обаче никога не остават дълго „зад гърба“. Брандън разбрал. Приятелката му също скъсала с него и това го съсипало.

— Не е ли получил помощ от психолог? — попита капитан Блейк.