Том Нокс: Тайната на сътворението

После Клонкъри потъна под вълните. Тялото се спусна бавно към дъното, като се въртеше от течението и накрая полегна до костите на прадедите му.

Кристин се изправи и започна да тръска телефона си, докато се убеди, че работи. Накрая успя да получи сигнал като по чудо, обади се на Сали и започна да й съобщава радостната новина. Роб слушаше замаян, щастлив и сякаш в полусън. Осъзна се и разбра, че оглежда хоризонта, но не знаеше защо. След минута обаче си обясни. През равнината към тях идваха полицейски коли, като криволичеха и избягваха шурналите потоци. Броени минути по-късно билото гъмжеше от полицаи и войници, сред тях и Кирибали. Беше в костюм без нито прашинка по него и се усмихваше широко. Раздаваше кратки заповеди по радиостанцията си и сочеше на хората си накъде да отидат.

Роб седна на пясъка и силно прегърна дъщеря си.

Два часа по-късно караха бавно обратно към Шанлъурфа. Роб, Кристин и Лизи бяха загърнати с одеяла и седяха на задната седалка на най-голямата полицейска кола. Около тях имаше дълъг конвой.

Вечерта се спускаше. Дрехите на Роб изсъхваха в топлината на пустинята, а прекрасният нежен бриз свиреше в прозорците на колата. Последните лъчи на залязващото слънце пронизваха с пурпур виолетовото западно небе, което бавно потъмняваше.

Кирибали седеше на мястото до шофьора. Обърна се, изгледа Роб и Кристин и се усмихна на Лизи.

— Разбира се, Клонкъри е бил в комбина с кюрдите през цялото време — каза той на Роб. — Плащал им е повече от нас, повече и от тебе. От известно време насам знаехме, че нещо се готви. Убийството на Брайтнер например. Йезидитите не са искали да го убият, а само да го уплашат. Но той беше убит. Защо? Някой е убедил мъжете на разкопките да… предприемат тази стъпка. Твоят приятел Клонкъри.

— Да. А след това…

Кирибали въздъхна и тръсна паднала върху рамото му прашинка.

— Трябва да призная, че по онова време не знаехме нищо. Бяхме смутени и объркани. Но съвсем наскоро получихме обаждане от вашите отлични полицаи в Скотланд Ярд. Но бяхме в трудна ситуация, защото не знаехме къде точно сте вие — усмихна се Кирибали. — След това и Мумтаз! Онзи, ниският, той дойде при мен. Разказа ни всичко точно навреме. Винаги е добре да имаш… контакти.

Роб изгледа Кирибали, като едва разбираше какво му говорят. После сведе поглед към дланите си. По тях все още имаше пръски спечена кръв, кръвта на Клонкъри. Но на Роб не му пукаше, не даваше и пет пари за това. Беше спасил живота на дъщеря си! Това беше единственото, което имаше значение. В мислите на Роб се блъскаха уплаха, облекчение и странна, почти болезнена радост.

Продължиха да карат в мълчание. Внезапно Кирибали заговори:

— Знаеш, че ще задържа пергамента с картата, нали? Както и черепа. Ще взема и него. Цялата Черна книга.

— Къде ще ги оставиш?

— При всички други доказателства.

— Имаш предвид в музейния трезор.

— Разбира се. Но сменихме кода на ключалките!

Един голям полицейски ван ги изпревари. Стоповете му аленееха в мрака.

— Моля да ме разбереш — каза Кирибали. — Ти си в безопасност. Това е добре. Ще задържим кюрдите за известно време, след това ще ги пуснем. Радеван и глупавите му приятели. Ще ги пусна, защото трябва да запазя мира и спокойствието тук. Мира между турци и кюрди. Но всичко останало ще бъде заключено завинаги.

Колата продължи да се движи. Топлият нощен въздух беше приятен — нежен и сладък, и нахлуваше като лек бриз през прозорците. Роб вдиша, издиша и погали дъщеря си по косата. Лизи беше почти заспала. И тогава Роб забеляза, че минават край отбивката за Гьобекли Тепе. Разкопките се виждаха под светлината на издигащата се луна.

Роб се поколеба, но след това помоли Кирибали да отидат и да видят Гьобекли Тепе за последен път.

Кирибали нареди на шофьора да спре колата и изгледа Роб, Кристин и Лизи. Двете момичета вече спяха. Полицаят се усмихна отстъпчиво. Той кимна и по радиостанцията нареди на останалите автомобили да продължават и им каза, че ще се срещнат по-късно в Урфа. После шофьорът обърна колата и пое по черния път.

Маршрутът беше познат. През ниските хълмове, край кюрдските селца с откритите септични ями, изгубилите се кози и високите минарета, ярко осветени в зелено. Някакво куче залая и започна да преследва колата. Бяга след тях цели няколкостотин метра, но след това сви встрани и се скри в нощта.

Продължиха да карат в тъмнината. Накрая изкачиха хълма и спряха на билото над храма. Роб излезе от полицейската кола и остави Лизи с глава в скута на Кристин. И двете спяха.