Том Нокс - Тайната на сътворението

Роб хвана Кристин за ръката, стисна я здраво и я дръпна на върха на могилката. Водата вече се пенеше около тях, покачваше се устремно и вълните ги удряха в глезените. Роб погледна към билото на хълма. Клонкъри се смееше.

— Наистина се надявам, че можете да плувате.

Водата се изсипваше неудържимо, изпълваше долината и се плискаше в краката на Роб. Истинска водна стена, ревяща и поглъщаща всичко по пътя си, носеше със себе си отвратителна мръсотия. По повърхността се премятаха кости, мярнаха се слузестото полумумифицирано бебе от делвата и няколко черепа на загиналите тук воини. Скоро мръсните и бурни води обградиха напълно малкото хълмче, на което стояха Роб и Кристин. Ако водата продължаваше да се покачва, те сигурно щяха да се удавят.

— Отлично! — възкликна Клонкъри. — Не мога да ви обясня колко трудно беше. Трябваше да дойдем тук посред нощ, за да подготвим всичко. Да натикаме купища експлозиви в онази гадна колиба. Беше си сложна задача. Но се получи перфектно! Колко невероятно удовлетворително!

Роб мълчаливо се вгледа в Клонкъри през бушуващата вода. Убиецът стоеше в пълна безопасност на високото било на хълма. Роб не знаеше какво да мисли за този човек и пълната му лудост, която обаче беше комбинирана с неуловимо коварство и лукавост. Внезапно Клонкъри сякаш прочете мислите му с телепатия и не пропусна да отбележи:

— Сигурно си дяволски объркан, а, мой малък Роби?

Роб замълча.

Клонкъри се усмихна.

— Не можеш да проумееш как пълно куку като мен изведнъж се оказа от тази страна на водата, нали? А? А пък добрите герои, всички вие, сте от онази страна. От страната на удавниците.

Роб отново не каза нищо. Врагът му се ухили още по-широко.

— Доста се опасявам, че през цялото време използвах абсолютно всички. Вие ми намерихте Черната книга. Впрегнах брилянтните и прочути умове на Кристин Майер и Изобел Превен да работят за каузата ми. Е, добре, резнах главата на Изобел, но тогава тя вече си беше свършила работата. Показа ми, че Книгата със сигурност не е в Кюрдистан.

Клонкъри буквално грееше от гордост.

— А след това като просто си седях и нищо не правех, накарах вас, мили хора, да свършите също и останалата част от работата — да разгадаете Черната книга, да откриете Долината на клането и да намерите единственото доказателство за Тайната на Сътворението. Защото, виждате ли, трябваше да знам със сигурност къде са всички доказателства, за да мога да ги унищожа завинаги — махна Клонкъри към прииждащите води. — Ето сега ще изтрия всичко веднъж завинаги с едно огромно наводнение. Ще погреба всичко под водата за вечни времена. Унищожавам доказателствата и едновременно с това ще убия и всички хора, които знаят Тайната. — Клонкъри сведе щастлив поглед надолу. — А, да, почти забравих. Освен това притежавам и Черната книга. Или поне си мисля, че е у мен. Нека само се уверя…

Клонкъри се наведе към прахта, грабна кожената кутия и дръпна капака настрани. Погледна вътре, бръкна и извади хибридния череп. За момент го полюля в ръцете си, погали го по гладкото теме, а след това го обърна към себе си, така че да погледне право в очните кухини.

— Уви, бедни ми Йорик! Очите ти са били адски странни. Но пък скулите ти са чудни! Ха!

Той остави черепа настрана, извади пергамента и го разстла на коляното си, за да може да го прочете.

— Изумително. Наистина изумително. Бях сигурен, че ще е клиновидно писмо. Но късен арамейски? Чудесно. Чудесно откритие.

Клонкъри погледна към Кристин и Роб.

— Благодаря ви, приятели. Бяхте много мили, че ми го донесохте чак тук. Че и разкопахте всичко.

Той сгъна пергамента, върна го в кутията и постави черепа отгоре. Накрая я затвори старателно.

Роб наблюдаваше всичко това с някакво отвращение, изпълнено с омраза. Най-отблъскващо в цялото поражение беше, че Клонкъри беше прав. Целият план на убиеца беше блестящ, беше изпълнен с почти извънземна перфектност. Клонкъри беше надхитрил и измамил всички, беше ги надиграл напълно. От кюрдите в самото начало до взривяването на дигата Клонкъри не само беше спечелил, той направо триумфираше.

А сега триумфът му щеше да бъде почетен с кръв.

Роб се вгледа в блестящите, разплакани очи на дъщеря си и извика с всичка сила, че я обича.

Погледът на Лизи продължаваше да умолява безпомощния й баща да я спаси.

— Много трогателно, стига да си падате по подобни неща — засмя се Клонкъри. — Лично на мен ми иде да повърна. Но така или иначе, смятам, че е време да продължим с финалната драма, не сте ли съгласни? Да я завършим, преди да се удавите. Стига толкова преамбюл.