Том Нокс - Тайната на сътворението

— Да, съгласна съм. Би бил точно такъв.

— И този едър, агресивен хоминид би имал също и инстинктивен страх от природата, от безкрайните смъртоносни зими, от жестокия и безмилостен Бог. И би изпитвал отчаяна нужда да го умилостиви.

Кристин сви рамене, сякаш не успяваше да схване съвсем тази нова идея, но нямаше време да отговори, тъй като Радеван започна да вика към тях. Докато Роб стигне до него, Кристин вече беше там и на колене почистваше находките от пръстта и прахта.

В краката на Радеван лежаха три големи мръсни делви.

Върху тях беше изписан знакът санджак.

Роб се досети моментално какво ще намерят в делвите. Нямаше нужда да казва на Кристин, но тя вече чупеше гърлото на едната делва с дръжката на лопата. Древният съд се пропука и в праха се изсипа лигаво и зловонно нещо. Бебе — полумумифицирано и полуразложено. Главата не беше така непокътната като в трезора Едеса, но ужасеният писък и изражението на болка бяха ясно видими върху мъничкото личице. Това беше още едно детско жертвоприношение, още едно бебе беше погребано живо в делва.

Роб се опита да не мисли за Лизи.

Някои от кюрдите забелязаха делвата и останките от мъртвото и разлагащо се бебе. Сочеха към него и спореха помежду си. Кристин ги помоли да продължат да копаят, но те вече викаха.

— Казват, че тук е опасно — приближи се Мумтаз към Роб. — Това място е прокълнато. Виждат бебето и казват, че трябва да си тръгват. Водата ще бъде тук скоро.

Кристин започна да умолява мъжете да останат.

Мъжете изломотиха нещо на Мумтаз и той преведе:

— Казват, водата идва. Казват да погребем тези тела и че това хубаво. Казват, те тръгват веднага.

Кристин отново протестира и спорът продължи. Някои от кюрдите копаеха, други просто стояха и викаха. През цялото време слънцето се издигаше и прежуряше безпощадно. Кирките и лопатите лежаха захвърлени и безполезни и проблясваха под ослепителната светлина. Слънцето буквално изпичаше мъничкото, покрито със слуз трупче на бебето. То лежеше в прахта като гнусно парче месо. Роб изпита огромно желание да го погребе отново, да скрие отвратителната гледка. Знаеше, че е близо до разкриването на загадката, но в същото време усещаше, че е на ръба да рухне психически. Напрежението беше непоносимо.

След това нещата станаха още по-лоши. Някои от кюрдите, водени от Мумтаз, най-после взеха решение и отказаха да продължат. Въпреки непрестанните молби на Кристин тримата мъже се изкачиха по склона на долината и се качиха във втория ленд ровър.

Докато потегляха, Мумтаз погледна към Роб и в погледа му имаше странна тъга. След това колата ускори и изчезна в прахоляка и маранята.

Но все пак бяха останали четирима мъже, включително и Радеван. Кристин ги убеди да останат и да довършат започнатото с огромна доза чар и с последните долари на Роб. Всички хванаха захвърлените лопати и започнаха да копаят заедно. Копаха може би пет часа косо през долината, като хвърляха настрана сухата жълта почва, разкриваха каквото беше необходимо и продължаваха нататък.

Около делвите откриха може би около тридесет скелета. Това беше смесица от големите хоминиди, хибридните хора и дребните ловци събирачи. Всички бяха скупчени на едно място, бяха разбъркани и лежаха в странни пози. По всички скелети имаше следи от удари и явни доказателства за насилствена смърт — страхотни пукнатини по черепите, дупки от остриета на копия по тазовите кости, счупени ръце, счупени бедрени кости, строшени глави.

Бяха се натъкнали на бойно поле. Това беше място на ужасяващ сблъсък и страхотно клане. Бяха разкрили Долината на убийствата.

Кристин и Роб се спогледаха.

— Смятам, че приключихме тук, не мислиш ли? — запита я той.

Французойката кимна сериозно.

Роб бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон. Беше го обзело едва ли не въодушевление. Усещаше как едва си поема въздух и сърцето му бие развълнувано. Беше разгадал тайната! Беше дешифрирал голямата тайна, която Клонкъри бе роден да пази. Тайната на Сътворението. А това означаваше, че Роб най-после вече имаше власт над Клонкъри и щеше да върне дъщеря си.

Притеснен, но и тръпнещ от надежда за първи път през последните пълни с горчилка седмици, той набра номера. Щеше да се обади на Клонкъри и да настоява Лизи да бъде незабавно освободена, когато чу глас.

— Ехо, здравейте.

Роб се обърна рязко. На билото на хълма над тях стоеше фигура. Стоеше между долината и отиващото на запад слънце, но то беше толкова ярко, че Роб не можеше да разбере кой е. Той примижа и вдигна ръка.