Том Нокс - Тайната на сътворението

Убиецът се загледа във вълните, които се плискаха около глезените на Кристин. Докато ги изучаваше, водата понесе един особено голям череп като някаква причудлива играчка за вана.

— Я, вижте, ето го един от сбръчканите старци. Кажи здрасти на дядо, Лизи!

Още един кикот. Лизи заплака още по-силно.

— Да, да — въздъхна дълбоко Клонкъри. — И аз никога не съм харесвал семейството си. Добре ли виждаш там от хълмчето? — обърна се той към Роб. — Отлично. Защото ще се правим на ацтеки и искам да съм сигурен, че виждаш всичко. Знам, че дрънканиците са ти известни, Робърт. Ще проснем дъщеря ти върху някоя скала, след това ще отворим гръдния кош и ще изтръгнем още биещото й сърце. Може да се поизцапаме, но мисля, че моят приятел Навда носи почистващи препарати.

Клонкъри бутна с лакът един от двамата кюрди. Мустакатият мъж изръмжа, но не каза нищо. Убиецът въздъхна отново.

— Не е от най-приказливите, но това беше най-доброто, което намерих. Малко се чудя за мустаците обаче. Не ви ли се струва, че са някак твърде… откровени? — Клонкъри се усмихна. — Както и да е. Сега вие, двамата бъбриви педали, бихте ли хванали това малко момиченце, за да го положите върху ето тази скала?

Той обясни на кюрдите какво иска от тях с жестове. Двамата кимнаха и се подчиниха. Вдигнаха Лизи, отнесоха я до един камък и я сложиха да легне по гръб върху него. Единият я хвана за ръцете, а другият стисна краката й. През цялото време Лизи хлипаше и се бореше, а Клонкъри се подсмихваше.

— Много добре, много добре. Сега идва най-вълнуващата част. По принцип, мистър Роби, трябва да имаме „чак муул“. Това е една причудлива каменна купа, в която да пусна кървавото, още туптящо сърце на дъщеря ти, но нямаме. Предполагам, че ще хвърля сърцето на гарваните.

Той подаде пистолета си на един от кюрдите, бръкна във вътрешния джоб на якето, извади огромен стоманен нож и започна да го размахва ликуващо, като му се възхищаваше. Гледаше го с обич и симпатия. След това отклони поглед от острието и намигна на Роб.

— Наистина би трябвало да използваме обсидиан, това са ползвали самите ацтеки. Ками от черен обсидиан. Но голям и тежък нож като този също ще свърши чудесна работа. Това е много прочут нож. Разпознавате ли го?

Клонкъри вдигна ножа в прашния въздух и светлината заигра по острието, докато го обръщаше на всички страни.

— Кристин? Да имаш някакви идеи?

— Да ти го начукам! — процеди французойката.

— Е, не точно. Това е ножът, който използвах, за да филетирам твоята стара приятелка Изобел. Мисля, че по дръжката все още виждам малко от старческата й кръв. Има и парченце далак! — Клонкъри се усмихна. — Но да се върнем към задачата си. Виждам, че водата е вече до коленете ви и ще се удавите след около десет минути. Но така ми се иска последното нещо, което видите, да бъде как мъничкото сърчице на дъщеря ти, Роб, е буквално откъснато от гърдите й, докато тя пищи безпомощно за жалкия си, безполезен и страхлив баща. Така че по-добре да се размърдаме. Момчета, дръжте момичето по-здраво. Да, точно така. Да, да. Много добре.

Клонкъри вдигна ножа с две ръце и зловещото острие заблестя под слънцето. Убиецът спря за момент.

— Аптеките са били много странни, нали? Както изглежда, са отишли в Америка от Азия, през Беринговия проток. Точно като мен и Роб. Изминали са целия път от Северна Азия.

Ножът лъщеше. Очите на Клонкъри сякаш светеха.

— Те просто са обожавали да убиват деца. Били са ненаситни за това. Първо са убивали децата на враговете си, на завладените си съперници. Но разбрах, че към края на империята си са започнали да избиват и собствените си деца. Без майтап. Жреците плащали на бедните ацтекски семейства да им дадат бебетата и децата си, за да бъдат ритуално избити. Една цяла цивилизация буквално се е самоубивала, като е унищожавала собственото си поколение. Фантастично! А и какъв само начин да го направиш — да изтръгнеш сърцето, като строшиш гръдния кош, а след това да покажеш туптящия орган на все още живата жертва. Така — въздъхна щастливо Клонкъри. — Готова ли си, Лилибет? Моя малка Бетси? Мъничката ми Бети Бу? А? Да режем ли вече гръдното кошче?

Клонкъри се приведе над дъщерята на Роб. Той гледаше с едва сдържана погнуса как лигите на убиеца потичат. От устата му върху свитото в писък лице и запушената уста на Лизи капеше слюнка.

След това моментът настъпи — Клонкъри хвана дръжката на ножа с две ръце и го вдигна високо над главата си. Роб затвори очи, съсипан от чувството за пълна загуба…