Том Нокс - Белязани от Каин

„Белязани от Каин“ е плод на въображението, но се опира на редица автентични исторически, археологически и научни източници.

По-конкретно:

Манастирът „Сент Мари дьо ла Турет“ се намира сред гори и лозя в Централна Франция. Проектираната от Льо Корбюзие сграда е построена през 50-те години на XX в. Пет години след завършването на строителството манастирът едва не е затворен заради появилите се психически проблеми на много от монасите.

Ойген Фишер е немски учен, станал известен с изследванията си в областта на наследствеността при хората: най-напред сред бастерите в Намибия, а после — за Хитлер и за нацистката партия. След края на Втората световна война продължава работата си, без да е подложен на преследване.

През 1610 г. кралят на Навара нарежда на лекарите си да прегледат двайсет и двама от неговите поданици каготи 1 1 Презряно и подложено на преследване малцинство в Западна Франция и в Северна Испания. — Бел.прев. .

Саймън Куин слушаше някакъв млад мъж да обяснява как си е изгубил палеца.

— Това се оказа началото на края — каза мъжът. — Не е дреболия да си отрежеш палеца с кухненски нож, нали? Сериозна работа е. Да си отрежеш палеца. Прецаках си боулинга.

Обзе го почти неудържимо желание да се разсмее, но Саймън го овладя. Най-лошото нещо, което можеш да направиш на сбирка на Анонимните наркозависими, е да се изхилиш на нечия ужасна история. Просто не се прави. Хората идват тук да споделят, да си отворят душата, да постигнат нещо като катарзис, като извадят на показ най-черния си страх и срам и така се излекуват.

— Тогава някак ми просветна. Осъзнах, че трябва да предприема нещо… за дрогата и пиенето — довърши разказа си младият мъж.

Стаята притихна за миг. Жена на средна възраст промълви „Благодаря ти, Джони“ едва чуто, като въздишка, и всички останали също измънкаха „Благодаря ти, Джони“.

Почти бяха приключили. Шестима човека бяха споделили преживелиците си, раздадени бяха брошури и ключодържатели. Групата беше нова за Саймън и му харесваше. Обикновено ходеше на вечерните сбирки на Анонимните наркозависими, които се провеждаха по-близо до апартамента, съпругата и сина му на „Финчли Роуд“ в лондонските предградия. Днес обаче дойде в Хампстед по работа и пътьом реши да посети нова група, да опита на непознато място. До гуша му беше дошло от пияниците на обичайните сбирки и от разказите им как са смучели гориво за запалки. Затова позвъни на горещата линия на наркозависимите, научи за тази сбирка, на която никога не беше идвал, а се оказа, че тя се провежда редовно по обедно време — с интересни хора и интригуващи истории.

Паузата се проточи. Дали пък той да не разкаже за себе си? Да опита нещо различно?

Реши да разкаже най-първата история. Голямата.

— Здравейте, казвам се Саймън и съм зависим.

— Здравей, Саймън…

— Здрасти, Саймън.

Поприведе се напред и поде:

— Бях пияница… най-малко десет години. При това не бях само алкохолик, ами… дрогирах се с какво ли не. С абсолютно всичко. Но не ми се говори за това. Искам да обясня… как започнах.

Ръководителят на групата, мъж на петдесет и няколко с благи сини очи, кимна леко.

— Както искаш. Моля, продължавай.

— Благодаря. Ами… Така. Отраснах недалеч от тук, в Белсайз Парк. Родителите ми бяха доста заможни — баща ми беше архитект, а майка ми преподаваше в университета. Корените ми са ирландски, обаче… учих в частно училище в Съсекс. Там се сдобих с този глупав английски акцент на средната класа.

Ръководителят на групата се усмихна вежливо. Слушаше внимателно.

— Имах… по-голям брат. Бяхме доста щастливо семейство… Отначало… После, когато станах на осемнайсет, заминах за университета и докато учех там, дойде онова неистово телефонно обаждане на майка ми. Каза ми: брат ти Тим откачи . Попитах я какво точно има предвид, а тя повтори, че той откачил . И се оказа вярно. Най-ненадейно се прибрал от университета и започнал да дърдори абсолютно несвързано — за някакви уравнения и за научни формули… а най-щурото от всичко било, че говорел на немски .

Саймън огледа лицата на хората, събрали се в приземното помещение, и продължи:

— Затова незабавно се изстрелях към къщи и установих, че майка ми има право. Тим се беше побъркал. Напълно смахнат. Пушел доста канабис с приятелчетата си в университета — може би това бе подействало като катализатор — обаче според мен просто си беше болен от шизофрения. Защото болестта се проявява точно на тази възраст — между осемнайсет и двайсет и пет. Разбира се, тогава не го знаех.