Том Нокс - Белязани от Каин

Беше богат, но по някакъв натрапчив и притеснителен начин, сякаш не беше самият той, а някой друг се бе промъкнал в къщата му и беше боядисал мебелите в златисто. Имаше ли право изобщо да седне на тях?

Дейвид затвори лаптопа, прозя се, после се прозя още веднъж и погледна през широките стъклени врати на терминала. Валеше проливно. А той беше ужасно уморен. Щеше да продължи пътуването си утре.

Дейвид безуспешно се помъчи да използва баския „Ел Корео“ като чадър и подкара количката с багажа си към стоянката на такситата. Спаси го приветлив таксиметров шофьор с крещяща фланелка на „Барса“ под елегантното кожено яке, който пушеше и не спираше да дърдори, докато потегляха от летището.

Таксито запраши сред облак пръски по дъждовната магистрала. Отляво в далечината сивееше Атлантическият океан, отдясно внезапно появили се зелени възвишения се протягаха към облаците, а в стръмните падини между тях се спотайваха заводи за стомана и за хартия и фабрики с високи комини от червени тухли, бълващи димни ленти с цвета на избеляло бяло бельо.

Дейвид свали прозореца и подложи лицето си на водните пръски. Студеният дъжд му се отрази добре — прониза сковаността от изтощението, поразбуди го и му припомни. Той плъзна поглед по Страната на баските. Ето че беше пристигнал.

Беше проучил доста неща по време на трийсетчасовия си полет от другия край на света — беше чел в интернет за Страната на баските и за самите баски.

Вече знаеше, че някои смятат баските за потомци на неандерталците. Научи също, че те имат необикновено дълги месести части на ушите. Узна, че говорят на уникален и сложен език, несвързан родствено с никой друг език на света, а също и че arrauktaka означава „да удариш някого с гребло“.

Освен това научи, че английската дума bizzare — странен, чудат — произхожда от баската дума за „брадат“, че баските са по-високи и по-плещести в сравнение с испанците, че са изкусни ловци на китове, че имат някакви специални череши, страстно са запалени по ръгбито, имат си свой вид лен, вълнист слънчев символ, наречен лаубуру , и дребна порода диви коне, която се казва поток .

Дейвид вдигна прозореца. Проучването беше доста увлекателно, но не му беше дало информацията, от която действително се нуждаеше. Кой беше Хосе Гаровийо? Защо бяха отбелязани църквите? Каква беше тази карта на дядо му?

При спомена за стареца го жегна остра болка. Дейвид се помъчи да потисне чувството — замислеше ли се за дядо си, нишката на мислите лесно щеше да го отведе към родителите му. Ето защо трябваше да прави нещо, не да мисли, а и му оставаше да прекъсне една последна връзка, да осъществи още една категорична промяна.

Взе мобилния си и натисна копчето.

Обади се в Лондон.

— Роланд де Вилие. Да?

Обичайният високомерен, самомнително отегчен израз. Гласът, който Дейвид търпеше половин десетилетие.

— Роланд, Дейвид се обажда. Аз…

— О, за бога, Дейвид! Как е възможно! Къде си?

— Роланд…

— Знаеш ли каква купчина дела се е натрупала върху бюрото ти? Пет пари не давам за, честно казано, периферните обстоятелства от личния ти живот. Ти си професионалист, стегни се. Очаквам да те видя зад паравана до час, в противен случай…

— Няма да се върна.

Пауза.

— Имаш един час да се появиш…

— Дай работата ми на онзи тип от счетоводството, дето чука жена ти. Дочуване.

Дейвид затвори. И тихичко се засмя. Представи си шефа си в неговия кабинет с пламнало от гняв лице.

Хубаво.

Отпред пътят се спусна и направи завой, явно наближаваха центъра на града. Сиви жилищни блокове, опръскани от дъжда, стояха мирно от двете страни.

Таксиметровият шофьор погледна към Дейвид в огледалото:

— Centro urbano, señor? Хотел… „Доностия“. Si?

— Si. Амиии… Si, в центъра на града. Хотел… „Доностия“.

Шофьорът се отклони от магистралата и се насочи надолу към широките главни улици на града. Големи сиви офис сгради излъчваха влажна помпозност в сумрака. Много от тях, изглежда, бяха банки. „Банко Виская“. „Банко Сантандер“. „Банко де Билбао“. Хората минаваха забързано покрай суровите сгради, разтворили чадъри — беше като снимка на Лондон от 50-те години на двайсети век.

Хотел „Доностия“ изглеждаше до голяма степен точно като на уебстраницата си — позагубил блясъка си, но официален. Портиерът изгледа презрително измачканата риза на Дейвид. На него обаче не му пукаше — беше замаян от изтощение. Намери стаята си, пребори се с входната карта, стовари се на прекалено мекото легло и спа непробудно единайсет часа, сънувайки къща, в която няма никого. Сънува родителите си, живи, в някаква кола — и дребни диви коне, които прекосяват пътя в галоп.