Том Нокс - Белязани от Каин

После писък. После червено. После момченце, което пресича пустия бряг. Тича към морето.

Когато се събуди и дръпна завесите, ахна. Небето беше яркосиньо — септемврийското слънце отново бе тук. Дейвид се облече, хапна сладкиши с кафе, повика си такси и от гарата взе кола под наем. След кратко колебание ангажира автомобила за един месец.

Главният път извън замърсения Билбао го отведе на изток към френската граница. Отново се замисли за майка си, баща си и дядо си, откъсна се от тези мисли и се съсредоточи върху пътя. Дали пътуваше в правилната посока? Спря в една бензиностанция на „Аджип“, чието огромно пластмасово лого — червено куче, бълващо червени пламъци — изглеждаше прекалено ярко на силното слънце. Паркира, извади старата карта и прокара пръст по очертанията, проучвайки сините звездички, осеяли сивкавите подножия на планините. Приличаха на далечни полицейски лампи, които виждаш през мъгла и дъждовна пелена.

После прегъна картата наполовина и за пръв път забеляза, че има истински надпис, думи с различен почерк, надраскани в ъгълчето от задната страна на картата. На ярката дневна светлина написаното беше много бледо и най-вероятно на баски или на испански. Може би дори на немски. Надписът беше толкова дребен и изсветлял, че бе почти нечетлив.

Поредната загадка, а Дейвид изобщо не бе по-близо до разгадаването й. Все пак картата му казваше поне едно: че беше поел в правилната посока, към сърцевината на „истинската“ Страна на баските. Отново запали колата.

Пътуването беше хипнотично. Понякога Дейвид мярваше синия океан, Бискайския залив, искрящ на слънцето. На места пътят се гмурваше през тъмнозелените сенчести долини, където боядисаните в бяло баски къщи приличаха на кубични гъби, избуяли неочаквано за една нощ.

Най-накрая пътят се раздели близо до Сан Себастиан, като по-тясното и по-красиво разклонение пое към вътрешността на страната — долината Бидасоа. Местността беше точно толкова живописна, колкото обещаваше проучването му. Буйни планински реки се спускаха през сенчести клисури, огромни дъбови и кестенови гори шумоляха в нежния септемврийски въздух. Лесака беше наблизо. Дейвид се намираше в баска Навара. Почти беше пристигнал.

Когато намали скоростта, забеляза.

В Лесака се случваше нещо. Краят на града бе очертан от големи черни полицейски микробуси с големи метални решетки на предните прозорци. Навъсени испански полицаи от силите за борба с размириците бяха насядали по зидовете и говореха по мобилните си телефони, а оръжията на всички бяха прекомерно видими.

Едно от ченгетата се взря в Дейвид, намръщено огледа колата и провери номера й. После поклати глава и му посочи някакъв паркинг. Поуплашен, Дейвид закара колата там. Полицаят се извърна, изгуби интерес. Искаше от него само да спре автомобила и да продължи пеша.

Дейвид покорно преметна раницата си през рамо и влезе в Лесака пеша. Припомни си какво беше прочел за баския тероризъм: за баското движение за независимост, ръководено от терористичната групировка ЕТА. Противна работа: убийства и бомбардировки, сюрреалистично зверски жестокости, мъже с женски перуки, които разстрелват юноши. Адски противно.

На това ли се дължеше полицейската акция?

Несъмнено беше възможно, обаче човек трудно би могъл да свърже такива ужасяващи зверства с място като Лесака. Тихият въздух беше прохладен и уханен — истинска планинска свежест. По небето имаше разпокъсани облаци, но слънцето въпреки това осветяваше старинните каменни къщи, старата църква на хълма и уютните каменни дворци, ограждащи малки площадчета. По ъглите на улиците имаше чудати колони, на които беше гравиран вълнистият слънчев символ на баските като някаква свастика в стила на ар нуво. Лаубуру. Дейвид си повтори думата мислено, докато прекосяваше Лесака.

Лаубуру.

Тъй като не беше сигурен каква да бъде следващата му стъпка, той седна на пейка на централния площад и впери поглед в голяма каменна къща, на която висеше баското знаме в зелено, червено и бяло — икурина . Неочаквано се почувства глупаво — и какво да прави сега? Просто… да разпитва хората? Като някакъв детектив аматьор?

До него седеше възрастна жена с броеница в ръка, която си мърмореше нещо.

Дейвид се прокашля възможно най-учтиво, приведе се към старицата и я попита на неуверен испански дали познава мъж на име… Хосе Гаровийо.

Жената го стрелна с предпазлив поглед, сякаш подозираше, че непознатият всеки момент ще извърши някое улично престъпление, после поклати глава, стана и се отдалечи, разгонвайки гълъбите по пътя си. Дейвид проследи с очи как сянката й се изгуби зад ъгъла.