Том Нокс - Белязани от Каин

През остатъка от следобеда той положи огромно старание: разпита още непознати по улиците и влезе в два супермаркета, но се натъкна на същите безучастни и дори враждебни реакции. Никой не познаваше Хосе Гаровийо или поне никой не искаше да говори за него. Дейвид безсилно се върна при колата си, взе си малко дрехи и четка за зъби и се настани в малък хотел в края на главната улица — хотел „Егуски“.

Стаята, която минаваше за двойна, беше с нарисувани по стените овчарски геги, а кранчетата на мивката плюеха ръждива вода. Дейвид прекара вечерта, хапвайки чорисо от супермаркета, гледайки разни викторини по испанската телевизия и зяпайки неразгадаемите надписи по картата. Усещаше самотата като песен във въздуха. Като тъжна, стара народна песен.

Сутринта го завари по-решителен. Най-напред отиде в църквата — порутена и влажна сграда с мирис на плесенясали кожени молитвени възглавнички. Печален дървен Христос бе зареял копнежен поглед към празните пейки. Имаше два купела. На по-малкия се мъдреше странен символ, напомнящ на стрела, издълбан грубо в стария сив камък.

Дейвид докосна камъка, излъскан и изгладен с течение на времето от един милион селяшки длани, протегнали се към светената вода, за да намокрят с нея мръсните си чела.

В името на Отца, и Сина, и Светия дух…

Стига. Беше безполезно. Дейвид вдигна чантата си и с облекчение излезе от църквата на ухаещия на трева въздух навън. Къде ли се събираха хората? Къде би могъл да намери оживление, разговори и отговори?

В бар.

Запъти се към главната улица с магазини и кафенета от двете страни и си избра бар „Билбо“. Вътре звучеше музика, а през дебелите стъкла на прозорците се виждаха хора, които пият.

При влизането му няколко лица се извърнаха. Тъмният и опушен бар беше претъпкан. Група тийнейджъри си бъбреха в ъгъла на най-гърления испански, който Дейвид беше чувал. На отсрещната маса седеше млада жена, привлекателна блондинка. Тя го стрелна с поглед, после отново насочи внимание към мобилния си телефон. Другите посетители в бара бяха предимно смугли чернокоси мъже, които пресушаваха чаши с мътно ябълково вино и се смееха на фона на музиката.

В този момент Дейвид си спомни — музиката. Точно такава музика пуснаха на погребението на дядо му, нали? Буйна и леко дисхармонична китарна песен. Какво означаваше това? Имаше ли пряка връзка с баските? Да не би дядо му всъщност да е… баск ?

Дейвид никога не беше чувал дядо си да говори на друг език освен на испански… и на английски. А фамилното им име си беше испанско — Мартинес. Обаче набитите мъжаги изглеждаха досущ като дядо му. Всъщност и като бащата на Дейвид.

Поредната загадка. Тайните се умножаваха.

Облакъти се на бара и си поръча бира на своя очебийно жалък испански. И отново се почувства парализиран — идиотска работа. Обаче си спомни и думите на дядо си — отиди в Лесака, намери Хосе Гаровийо и го попитай за картата. Така че трябваше да го направи. И толкова.

Стана и потупа по рамото най-едрия мъжага в бара.

— Ola?

Онзи не му обърна внимание.

— Хммм… Buenos dias.

Неколцина други клиенти с широки и мрачни лица наблюдаваха безуспешния опит на Дейвид да завърже разговор. Равнодушни лица. Ала някак начумерени.

Дейвид отново потупа мъжа по рамото.

— Buenos dias, señor?

Онзи пак не му обърна внимание.

Двама от другите пиячи в бара вече измерваха Дейвид с гневни погледи и му задаваха резки въпроси на гърления си акцент. Не разбираше какво му говорят. Затова посочи картата и мина на английски:

— Вижте, съжалявам, че ви прекъсвам… обаче… Наистина съжалявам. Но тази карта… Дядо ми я даде… и ми поръча да дойда тук и да потърся… на тези места — разбирате ли, Арис… кун, Елисондо? Освен това трябва да открия човек на име Хосе Гаровийо. Знаете ли къде мога да го намеря?

Сега вече най-едрият мъж се обърна и изтърси нещо много рязко.

Дейвид не проумяваше.

— Хммм… извинете… но… испанският ми е много лош, нали?

Мъжът се навъси истински вбесен. Дейвид осъзна, че вероятно е допуснал сериозна грешка. Че е стигнал твърде далеч. Нямаше представа защо или как, обаче беше извършил глупост. Обстановката определено се беше нажежила. Изключиха музиката.

Един от мъжете, които пиеха сайдер, крещеше оскърбително на Дейвид. В другия край на помещението барманът сочеше изхода с палец. Дейвид съзнаваше, че трябва да се вслуша в намека му. Вдигна ръце и се запъти към вратата.

Но пиячите го изпревариха, трима се надигнаха и му препречиха пътя — отрязаха пътя му за бягство. Към едрия здравеняк се присъедини мъж с дънкова риза и кални ботуши и още един с потник на „Лед Цепелин“ и с татуировки на раменете.