Том Нокс - Белязани от Каин

— Моля?

— Хващай самолета за Билбао, Дейвид. Отиди в Лесака. И намери Хосе Гаровийо.

— Какво?

Старецът направи последно усилие, очите му вече се замъгляваха.

— Покажи му… картата. И го попитай за църквите… дето са отбелязани на нея. Църквите.

— Кой е той? Защо просто ти не ми кажеш?

— Беше твърде отдавна… прекалено много вина, не мога, не мога да призная… — Думите на стареца звучаха немощно и заглъхваха. — Пък и… дори да ти кажа, няма да ми повярваш. Никой не би повярвал. Само лудият старец. Ще ме вземеш за луд, за побъркан старик. Затова трябва сам да откриеш всичко, Дейвид. Обаче внимавай… внимавай.

— Дядо?

Дядо му се извърна и се загледа към тавана. А сетне с плашещо усещане за неизбежност очите му примигнаха и се затвориха. Старецът, упоен, потъна в неспокоен сън.

Помпичката на морфина цъкаше.

Дейвид дълго седя до леглото и наблюдава как дядо му вдишва и издишва почти в безсъзнание. После се изправи и пусна щорите — пустинното слънце и бездруго клонеше към залез.

Дейвид седна на един стол и погледна надолу към картата — нямаше представа какво означава, какво свързваше дядо му с Билбао или с църквите. Може би беше само разпокъсан сън, някакъв младежки спомен, изплувал помежду бистрата мисъл и деменцията. Или пък изобщо нямаше значение.

Да, със сигурност беше така. Просто брътвежите на един умиращ старец, чийто мозък с наближаването на последния час се поддава на напора на нелогичното. Той не беше с всичкия си — тъжно, но вярно.

Дейвид взе картата и я пъхна в джоба си, после се наведе и докосна ръката на дядо си, обаче старецът не реагира.

Младият мъж въздъхна, излезе навън в топлата лятна нощ във Финикс и се качи на тойотата, която беше взел под наем. Подкара по магистралата към мотела си, а там по някаква мексиканска сателитна станция с лоша картина гледа футбол в самотната компания на стек от шест бири и пица.

Дядо му почина рано на следващата сутрин. Медицинска сестра звънна на Дейвид в мотела. Той веднага се обади в Лондон и съобщи на приятелите си — имаше нужда да чуе приятелски глас. След това звънна в кантората и удължи отпуската си с още няколко дни поради смъртта на роднина.

Въпреки това шефът му в Лондон звучеше малко намусено и изтъкна, че все пак ставало дума „само“ за дядото на Дейвид.

— Много сме заети, Дейвид, така че това е адски неприятно. Постарай се да побързаш.

Опелото се извърши в безличен крематориум в друго богато предградие на Финикс. Темпе. Дейвид беше единственият истински опечален в сградата. Дойдоха две сестри от хосписа и толкова. Нямаше други поканени. Дейвид вече знаеше, че няма близки в Америка — нито където и да е другаде всъщност — и усещаше самотата си доста мъчително, дори безмилостно. Обаче нямаше избор. Затова Дейвид и двете медицински сестри седяха в крематориума заедно и самотни, беззащитно оголени.

Ритуалът също беше суров: по молба на дядо му никой отникъде не чете, всъщност нямаше нищо — пуснаха само диск с нехармонична и чудата китарна музика, вероятно също избрана от дядо му.

След края на песента шумно и бързо извозиха ковчега към пламъците. Дейвид усети припряността като юмручен удар. Сякаш старецът прекалено бързаше да слезе от сцената, закопнял да избяга от този живот — или пък нетърпелив да се освободи от някакво бреме.

Същия следобед Дейвид навлезе с колата си навътре в пустинята, търсейки отдалечено местенце, където да се отърси от скръбта си насред пустошта. Под заплашителното буреносно небе той пръсна праха на стареца сред опунциите и трънливите храсти. Постоя, наблюдавайки как прахът изчезва, после се запъти към колата си. Докато пътуваше обратно към града, първите тежки дъждовни капки заплющяха по предното стъкло, а когато пристигна в мотела си, вече се бе разразила истинска пустинна буря и между злокобните черни облаци прехвърчаха назъбени мълнии.

Наближаваше времето за полета му. Зае се да си приготвя багажа. В този момент телефонът в мотелската му стая иззвъня пронизително. Може би беше предишната му приятелка? През последните няколко дни му се обаждаше от време на време — опитваше се да повдигне духа му. Да се държи като добър приятел.

Дейвид вдигна слушалката:

Не беше бившата му. Чу се жизнерадостен американски акцент.

— Дейвид Мартинес? Франк Антонеску…

— Аааа… Ало?

— Адвокатът на дядо ти! Най-напред приеми съболезнованията ми заради загубата ти.

— Благодаря. Хммм… извинете… Дядо ми е имал адвокат, така ли?