Том Нокс - Тайната на сътворението

— Дълбочинното георадарно сканиране показва, че под тези могили има около 250 мегалита. Може и повече — отвърна Кристин зад гърба му.

— Леле-мале!

— Невероятно място.

— И, разбира се, е невероятно старо, нали?

— Точно така…

Продължиха да вървят бързо. Брайтнер ги беше изпреварил доста. Роб си помисли, че немецът е като дете, нетърпеливо да покаже на родителите си новото си скривалище.

— В действителност беше много трудно да датираме обекта, тъй като няма органични останки — обясни Кристин и застана до Роб. — Ето, минете по тази стълба, така.

Тя изпревари Роб и се спусна стремително по металната стълба. Очевидно нямаше нищо против да се поизцапа въпреки бялата си риза.

Роб я последва, като повтори движенията й. Намираха се на дъното на един от изкопите. Мегалитите се издигаха около тях като мрачни стражи. Роб се почуди какво ли е усещането да си тук посред нощ? Отхвърли тази мисъл и извади бележника.

— Та какво казвахте за датирането?

— Да — усмихна се Кристин, — доскоро не можехме да бъдем сигурни колко старо е това място. Искам да кажа, знаехме, че е много старо… Но дали е от ранния или от късния неолит…

— Какво?

— Миналата седмица най-после успяхме да направим радиовъглеродно датиране на въглени, които открихме по един от мегалитите.

Роб си записа информацията и погледна към учените.

— И е на 10 000 години, нали? Така пишеше в статията в „Трибюн“.

— Всъщност тя не е много точна. Дори въглеродното датиране дава само приблизителната възраст. За да получим по-сигурна дата, съпоставихме радиовъглеродния анализ с някои от кремъчните остриета, които открихме — върхове тип Немрик и тип Библос. Това са върхове на стрели. — Кристин се усмихна. — Като имаме предвид тези, а и други данни, смятаме, че всъщност Гьобекли е на възраст между 11 000 и 12 000 години.

— И затова е цялото вълнение?

Кристин го изгледа и отметна черната си коса от блесналите си очи. След това се засмя.

— Мисля, че Франц иска да видите гущера му.

— Вълкът — пресече я той.

Стоеше пред тях до поредната наполовина вкопана в земята Т-образна колона. В основата й, върху отвесната част на камъка, имаше барелеф на животно с дължина около шейсет сантиметра, ясно и фино издълбан с длето, едва ли не като наскоро изработен. Роб погледна към Брайтнер и към турския работник точно зад него. Турчинът се взираше в Брайтнер сякаш с гняв, дори с омраза. Изглеждаше шокиращо.

Мъжът видя, че Роб го гледа, обърна се и бързо се изкачи по стълбата. Роб се обърна към Брайтнер, който не беше забелязал нищо.

— Намерихме го едва вчера. На 12 000 години е — обясни немецът.

— Какво е това?

— Ако съдя по лапите, е вълк.

— Според мен е крокодил — вметна Кристин.

— Виждате ли? — каза Брайтнер и си сложи отново очилата.

Стъклата проблеснаха под лъчите на палещото слънце. Роб изпита възхищение към този човек, който умееше да те прави съпричастен, понеже наистина се наслаждаваше на работата си и я смяташе за много важна.

— Ние с вас и тези работници… сме първите, които виждат това нещо от… от края на ледниковия период.

Роб се развълнува. Беше наистина внушително.

— Този барелеф ни е непознат — намеси се Кристин. — Никой не знае какво е. Вие сте сред първите, които виждат нещо толкова важно. Няма кой да ви обясни какво е. Вашето предположение би било също толкова вярно, колкото и на всички останали…

— Колкото на всички останали? — Роб се вгледа в челюстта на каменното създание. — На мен ми прилича на котка. Или на полудял заек.

Брайтнер потърка брадичката си.

— От семейство котки? Знаете ли, не съм мислил по този въпрос. Някакъв вид дива котка…

— Мога ли да включа това в статията?

— Ja. Да. Naturlich — одобри Брайтнер без усмивка. — А сега дали не е време за чай?

Роб кимна, беше жаден. Брайтнер ги поведе обратно към палатките през лабиринта от окопи, ями, покрити с брезент изкопи и редиците работници, понесли кофи. След като изкачиха последното възвишение, се озоваха на по-равно място, където бяха опънати палатки, постлани с червени килими. От самовара в ъгъла си наляха сладък турски чай в три кафени чаши. Вдигнатите платнища на палатките откриваха забележителна гледка към безкрайните жълти полета околовръст и ниските прашни хълмове, които продължаваха към Сирия и Ирак.

Няколко минути просто седяха и бъбреха. Брайтнер обясняваше как районът около Гьобекли някога бил много по-плодороден, не бил пустиня.

— Преди 10 000 г. тази област не е била толкова суха. В интерес на истината тук е било рай — типичен пасторален пейзаж. Цели стада диви животни, гори с плодни дървета… реките пълни с риба… Затова по камъните има изображения на животни. Но днес вече не са тук.