Накрая Форестър седна на пластмасовия стол до долния край на леглото и се усмихна топло на мъжа, като се опитваше да го успокои.
Сякаш подейства. След минута или две очите на стареца вече не изглеждаха толкова уплашени. Вместо това той махна с трепереща ръка към някакви листове на масичката до леглото. Форестър стана, отиде да ги вземе. Оказаха се изписани на ръка бележки.
— Ваши ли са?
Мъжът кимна, но устата му остана плътно затворена.
— Описание на нападателите?
Мъжът кимна отново.
— Благодаря ви, господин Лоримър.
Форестър се пресегна и потупа човека по рамото, но се почувства смутен от жеста си. Старецът сякаш щеше да се разплаче всеки момент. Форестър прибра листовете в джоба си и излезе от стаята максимално бързо. Слезе по стълбите и бутна двойната външна врата на болницата. Вдиша дълбоко и с облекчение, когато усети въздуха, натежал от дъжда на късната пролет край Темза. Атмосферата на ужас в малката стая, очите на онзи човек — всичко това му дойде в повече.
Докато вървеше енергично към другия бряг на Темза, с жълтата готическа сграда на Парламента от лявата му страна, Форестър прочете нахвърляните на ръка бележки.
Дейвид Лоримър се оказа портиер в музея „Бенджамин Франклин“. На 64 години. Близо до пенсия. Живеел сам в апартаментче над музея. В нощта на нападението се събудил около 4 часа сутринта от приглушен звън на счупено стъкло. Обитавал приспособено таванско помещение и затова се наложило да се спусне по стълбите чак до мазето. Там се натъкнал на пет-шест непознати мъже. Имали по-скоро младежки вид и носели скиорски маски и качулки. Били влезли с взлом, при това доста бързо, и копаели в пода на мазето. Единият имал „префърцунен глас“.
Това беше всичко. Всичко, разказано от Лоримър в няколко абзаца. Докато режели знаци по гърдите и врата му, внезапно се включила автомобилна аларма — като по чудо. Онези избягали.
Портиерът извадил невероятен късмет, че оживял. Ако онзи младеж не бил влязъл в сградата, Лоримър щял да умре от загуба на кръв.
В главата на Форестър се въртяха всякакви хипотези. Детективът зави надясно по „Стренд“ и тръгна към музея „Бенджамин Франклин“ по тихата странична уличка. Сградата беше отцепена с бяло-сини найлонови ленти. Отвън бяха паркирани две полицейски коли, до вратата стоеше униформен полицай, а под козирката на една от бизнес сградите стояха мъж и жена с еднократни чашки за кафе и диктофони. Журналисти.
Форестър забърза към музея, но жената тръгна към него.
— Инспекторе, вярно ли е, че езикът на жертвата е отрязан?
Форестър се обърна, усмихна се разсеяно и не отвърна.
Младата и красива журналистка опита отново.
— Има ли нещо общо с неонацистки прояви?
Това накара Форестър да спре. Той се обърна и изгледа момичето. Русата й коса се развяваше от дъждовния пролетен бриз откъм реката.
— Пресконференцията е утре.
Това беше лъжа, но щеше да свърши работа. Форестър се приведе под ограждащата лента и пристъпи към къщата. Униформеният веднага му отвори вратата и Форестър усети острата и всепроникваща миризма на химикалите, с които криминалистите обработват местопрестъпление. На праха за снемане на отпечатъци, посипан навсякъде. На силиконовия гел и суперлепилото. Форестър стигна до дъното на аристократичната зала с портрети на Бенджамин Франклин по стените и заслиза по тясното стълбище към мазето.
Там кипеше трескава активност. В единия ъгъл имаше две следователки, облечени със зелени еднократни дрехи и с маски на лицата. Кървавите петна на пода се виждаха ясно, бяха тъмни и лепкави. Сержант Бойер махна за поздрав от другия край на помещението. Форестър се усмихна в отговор на жеста на помощника си.
— Копали са тук — посочи Бойер.
Форестър забеляза, че русата му коса е с нова подстрижка. Форестър завиждаше на помощника си заради неговата младост.
Главният инспектор хвърли око на пръстта по пода. Имаше нещо особено в това престъпление.
— Какво са търсели?
Бойер сви рамене.
— Идея нямаме, сър. — Сержантът махна с ръка към изкъртените от пода плочи. — Но добре са се постарали. Сигурно са им трябвали поне два часа да махнат всичко това и да стигнат толкова дълбоко.
Форестър се приведе към пода и прецени с поглед извадената пръст и дълбоката влажна и тъмна дупка в пода.
— Видяхте ли се с портиера? — продължи да бъбри зад гърба му Бойер.
— Да. Нещастникът…
— Лекарят ми каза, че са се опитали да го умъртвят бавно.
Читать дальше