Том Нокс: Тайната на сътворението

Роб продължи напред внимателно, като се чувстваше като натрапник. Някои от работниците бяха спрели да копаят, бяха се извърнали и го гледаха. Точно когато Роб се притесни сериозно, към него се приближи петдесетинагодишен мъж с вид на европеец.

Роб разпозна Франц Брайтнер.

— Wilkommen! — поздрави го ученият приветливо, сякаш бяха стари познайници. — Вие сте журналистът от Англия, нали?

— Да.

— Наистина сте голям късметлия.

Фоайето на болницата „Сейнт Томас“ беше както винаги пълно с хора. Главен инспектор Марк Форестър си проправи път през суетящите се медицински сестри, през обменящите клюки роднини на болните и през стариците в инвалидни колички със системи, окачени на метални стойки. За трети път тази сутрин се зачуди дали ще се справи с това, което беше длъжен да направи.

Трябваше да отиде и да види един осакатен човек. Това беше трудно. Беше виждал доста неприятни неща — вече беше на 42 и детектив от 10 години. Но в този случай имаше нещо особено отблъскващо.

Форестър забеляза табелата за интензивното отделение, бързо се изкачи по стълбите, отиде до рецепцията, размаха служебната си карта в лицето на хубавото младо момиче. Казаха му да почака.

Няколко секунди по-късно излезе лекар с вид на китаец, който тъкмо сваляше гумените ръкавици от ръцете си.

— Доктор Синг?

— Инспектор Форестър?

Полицаят кимна. Акцентът на лекаря беше безупречно британски въпреки азиатската физиономия. Двамата се здрависаха, но ръкостискането на Синг беше предпазливо, сякаш се канеше да съобщи лоши новини.

Форестър усети лека паника.

— Жив ли е?

— На ръба.

— Какво се е случило?

Лекарят погледна някъде зад рамото на Форестър.

— Тотална глосектомия.

— Извинете?

Онзи въздъхна.

— Отрязали са целия му език. С остри клещи или ножици. Или нещо друго, подобно на инструмент за подстригване на овце…

Форестър погледна към плексигласовата врата на коридора.

— Господи… Чух, че е зле, но…

Някъде там, зад вратата, беше единственият му свидетел. Все още жив. Но без език.

Докторът поклати глава.

— Загубил е много кръв. Не само от… езика. Гърдите му са нарязани на ивици. Главата му е обръсната.

— Значи, мислите, че…?

— Мисля, че ако не са ги били прекъснали, е щяло да бъде още по-лошо. — Той изгледа Форестър и продължи: — Искам да кажа, че… ако алармата на онази кола не се е била включила, сигурно са щели да го убият.

Форестър издиша шумно.

— Опит за убийство.

— Вие сте полицаят.

Лицето на доктора вече изразяваше нетърпение. Форестър кимна.

— Мога ли да го видя? — попита.

— Стая №37. Но бъдете кратък, моля.

Форестър кимна, стисна отново ръката на доктора, макар че не знаеше защо точно го прави. После мина през плексигласовите врати, заобиколи масичка на колелца, отрупана с чашки с урина, и почука на вратата на стая №37. Отвътре се чу само стон. Какво да направи? След това осъзна, че езикът на мъжа е отрязан. Надали би се провикнал „влезте, влезте“, нали?

Форестър бутна вратата. Озова се в стандартна болнична стая с телевизор на метална поставка в единия ъгъл, който беше изключен. Миришеше на цветя, но и на нещо неприятно. В леглото лежеше доста възрастен мъж, втренчил обезумелия си поглед във Форестър.

Главата му беше обръсната, при това по най-брутален и драстичен начин. Голият скалп беше покрит с белези и порязвания. Форестър си помисли, че му прилича на железопътна карта. Устата на мъжа беше затворена, но в ъгълчетата на устните личеше съсирена кръв. Като кафяв сос, засъхнал по гърлото на стара бутилка. Вратът на музейния уредник беше бинтован, белезите от ножа по гърдите му също не се виждаха.

— Дейвид Лоримър? — запита Форестър.

Човекът кимна. И продължи да се взира в него.

Точно този подивял поглед бе накарал Форестър да се сепне. В работата си той беше виждал много уплашени лица, но неподправеният ужас, изписан в дълбоките очи на мъжа, беше нещо различно.

Дейвид Лоримър измънка към Форестър. След това се закашля, тънки струйки кръв се процедиха през стиснатите му устни и Форестър почувства пристъп на вина.

— Моля ви. — Полицаят вдигна ръка. — Не искам да ви притеснявам. Просто… просто искам да проверя нещо…

Мъжът кимна отново. Очите му бяха пълни със сълзи като на дете в беда.

— Бил сте подложен на ужасни мъчения, господин Лоримър. Ние само… Искам да ви уверя, че ще положим всички усилия да хванем тези хора.

Думите прозвучаха жалко и неадекватно. Човек беше измъчван жестоко, хвърлен в див ужас, езикът му бе изтръгнат. Драли са го безпощадно. Форестър се почувства като пълен идиот, искаше му се да го успокои, че „ще пипнем копелетата“, но в тази ситуация подобно изявление му се стори неуместно.