Том Нокс: Тайната на сътворението

Най-накрая пътуването свърши. Самолетът направи заход, кацна и спря на летището в Шанлъурфа. Беше тъмна, ясна нощ. Толкова ясна, че през люка изглеждаше дори хладна. Но когато вратата се отвори и стълбичката се спусна, го заля вълна от тежък, горещ въздух. Сякаш някой току-що беше отворил вратата на пещ. Тук беше горещо. Нажежено. Но в крайна сметка се намираха на прага на голямата Сирийска пустиня.

Летището беше малко. Роб се усмихна. Харесваше малки летища. Те винаги имаха интригуващо и загадъчно излъчване, което липсва в огромните и безлични съвременни аерогари. А летището на Шанлъурфа беше особено любопитно. Чантите и куфарите се пренасяха в залата на пристигащите на ръка от дебел мъж с брада и захабено елече, а паспортният контрол се осъществяваше от полузаспал служител зад разнебитено бюро.

Роб се развълнува. Извън летището топлият прашен вятър поклащаше листата на редките палмови дървета.

Няколко таксиджии го наблюдаваха от пътя. Роб ги огледа и избра един от тях.

— Шанлъурфа… — каза той на младия мъж.

Наболата брада на мъжа се разтегна в усмивка. Дънковата му риза беше протрита, но чиста. Изглеждаше приятелски настроен. По-приятелски от останалите, които се прозяваха и плюеха. А най-хубавото беше, че говореше английски. След няколко бързи реплики за цената и адреса на хотела двамата си стиснаха ръцете, шофьорът взе чантите на Роб, метна ги в багажника, седна зад волана и поклати глава.

— Урфа! Не Шанлъурфа. Урфа! — каза той.

Роб се разположи на задната седалка. Вече беше много уморен. Пътуването от Тел Авив се беше оказало много дълго. А утре щеше да отиде да види тези толкова странни разкопки. Но сега трябваше да поспи. Но шофьорът не спираше да говори.

— Искате ли бира? Знам едно хубаво място.

Роб сподави недоволството си. Край пътя бягаха тъмни полета.

— Не, благодаря.

— Жена? Знам хубава жена!

— Ъ-ъ, не. Всъщност не.

— Килим? Искаш килим. Имам брат…

Роб въздъхна шумно и погледна в огледалото за обратно виждане. И забеляза, че шофьорът на таксито също го гледа. Човекът се усмихваше. Шегуваше се.

— Много смешно — каза Роб.

Онзи прихна.

— Шибани килими! — След това се обърна и протегна ръка, без да отлепя очи от пътя. Роб я стисна.

— Казва се Радеван — представи се шофьорът. — А ти?

— Робърт. Роб Лътрел.

— Здравейте, мистър Робърт Лътрел.

Роб се засмя и също го поздрави. След това погледна през прозореца. Вече бяха в покрайнините на града. Лампи и гумаджийници се редяха край пустата и осеяна с боклуци улица. В знойната вечер просветваше мътночервеният знак на бензиностанция „Коноко“. От двете страни на платното се издигаха панелни блокове. Всичко излъчваше жега. Но през кухненските прозорци Роб виждаше, че домакините са със забрадки.

— Трябва ти шофьор? Ти тука бизнес? — запита Радеван.

Роб се замисли. Защо не. Човекът е приятелски настроен, има и чувство за хумор.

— Става. Имам нужда от шофьор и преводач. За утре? Може и за повече…

Радеван радостно заудря волана с длан, докато с другата ръка си палеше цигара. Не му остана свободна ръка да управлява. Роб се стресна, когато видя да летят към малка, осветена с неонови лампи джамия, но в следващия миг Радеван стисна волана и се върнаха на платното. Между дръпванията от лютивата си цигара турчинът се разговори.

— Аз добър шофьор, добър преводач. Говори кюрдски, английски, турски, японски… немски.

— Говориш немски?

— Найн.

Роб се засмя отново. Радеван започваше да му харесва не на последно място и за това, че беше взел 15 км за 10 минути, при това без да катастрофира, и вече бяха в центъра на града. Навсякъде имаше разкривени сергии за дюнери и отворени магазинчета за баклава. Мярна се мъж в костюм и друг в типично арабско облекло. Две деца с мотопеди се стрелнаха край тях. На ъгъла се смееха няколко млади жени с дънки и шарени забрадки в ярки цветове. Трафикът се сгъсти. Хотелът на Роб беше точно в центъра.

— Мистър Роб, ти англичанин? — запита Радеван, като гледаше в огледалото за обратно виждане.

— Може да се каже… — отвърна Роб. Не му се искаше да навлиза в подробни обяснения относно точния си произход. Не и сега, беше твърде уморен. — Англичанин съм, почти.

— Харесва англичани — усмихна се Радеван и потри палеца и показалеца на дясната си ръка в недвусмислен жест. — Англичани богати. Много богати.

— Е… Някои от тях — сви рамене Роб.

— Долари и евро! Долари и лири! — въодушеви се Радеван. — Окей, утре те взема. Къде отива?