Том Нокс - Тайната на сътворението

— И на мен ми каза същото. И май е прав. Искали са кръвта му да изтече. Ако алармата на колата не се е била задействала и ако е нямал късмета онова хлапе да се отбие… — отвърна Форестър, без да се обръща.

— Щял е да умре от загуба на кръв — кимна Бойер.

Форестър се изправи.

— Значи имаме опит за убийство. По-добре говори с Олдридж. Той ще иска някой официално да поеме случая и т.н. Подгответе стая за възстановка на престъплението.

— А белезите по гърдите на стареца?

— Моля?

Форестър се обърна. Бойер потрепваше и държеше снимка.

— Не ги ли видяхте?

— Какво да видя?

Бойер му подаде листа и обясни:

— Лекарят направил снимка на белезите по гърдите. Прати я на мейла на управлението тази сутрин, нямаше как да ви я покажем по-рано.

Форестър пое разпечатката от Бойер. И я погледна. Голите и беззащитни гърди на портиера бяха обърнати към обектива.

Кървавите белези образуваха Звездата на Давид. Нямаше как да се сбърка. Плътта беше брутално разрязана, но знакът личеше ясно. Два вплетени триъгълника. Еврейската Звезда на Давид. Знак, изрязан в плът и кръв.

— Значи това са новите знаци, за които се споменаваше в статията?

— Ja.

Роб стоеше с Брайтнер насред разкопките. Двамата бяха на ръба на един от изкопите и гледаха към кръга от високи, Т-образни камъни. Това бяха мегалитите. Около тях разкопките продължаваха усърдно — турските работници четкаха находките, копаеха с лопати, спускаха стълби, други изнасяха ръчни колички с пръст по тесни дървени мостчета.

Слънцето припичаше.

Изображенията бяха странни, но Роб вече ги беше видял на снимките във вестника и му изглеждаха познати. Върху един от камъните имаше изображения на лъвове. Ерозията беше повредила част от птиците, може би бяха патици. На другия камък имаше нещо, което приличаше на скорпион. Около половината от мегалитите имаха подобни барелефи, много от тях бяха сериозно ерозирали, други не чак толкова. Роб нахвърли някои впечатления в бележника си и направи снимки с камерата на телефона си. Прекопира странната Т-образна форма на мегалитите колкото можа по-точно.

— Но това, разбира се, не е всичко — каза Брайтнер. — Komm.

Двамата тръгнаха покрай ръба на изкопа към друго разкритие. В него имаше още три жълтеникави колони, заобиколени от кирпичена стена. Между тях проблясваха останки от нещо, което напомняше керамична облицовка. Руса германка каза „Guten Tag“ на Роб и отмина, стиснала найлоново пликче с дребни камъчета.

— Тук има много студенти от Хайделберг…

— А другите работници?

— Всички са кюрди — съобщи Брайтнер. Примигна с очи и за момент свъси лице зад очилата. — Разбира се, имам и други експерти. Палеоботаници и двама-трима други специалисти.

Брайтнер извади кърпичка и изтри потта от оплешивялата си глава.

— А това е Кристин…

Роб се обърна. Откъм палатките, където се бяха установили ръководителите на разкопките, се задаваше дребна, но енергична фигура с панталони в цвят каки и забележително чиста бяла риза. Всички останали на обекта изглеждаха мърляви от всепроникващия кафеникав прах. Не и тя. Роб се стегна както винаги, когато го запознаваха с привлекателна млада жена.

— Кристин Майер. Разбира от скелети.

Тя протегна ръка и се усмихна на Роб.

— Остеоархеолог.

Роб примигна, докато се здрависваха.

— Занимавам се с биологическа антропология, човешки останки и т.н. Не че сме намерили нещо особено. — Пак му се усмихна.

Роб долови съвсем слаб намек за френски акцент. Брайтнер се намеси, сякаш предугадил мислите на журналиста.

— Кристин специализира в Кеймбридж при Изобел Превен… но е от Париж. Тук сме интернационална компания.

— Да, французойка съм. Но живея в Англия от доста години.

Роб се усмихна.

— Роб Лътрел. Имаме нещо общо. — Той стисна ръката й по-сърдечно. — Имам предвид, че съм американец, но живея в Лондон от десетгодишен.

— Тук е, за да пише за Гьобекли! — Брайтнер се изкиска. — Затова ще му покажа вълка!

— Крокодилът — каза Кристин.

Брайтнер се изсмя високо, след това се обърна и закрачи. Роб се вгледа объркан в двамата учени. Брайтнер махна с ръка да го последват.

— Komm, ще ви покажа.

Докато вървяха по ръба на изкопите и заобикаляха купчините извадена пръст, Роб се огледа. Навсякъде имаше мегалити. Някои все още бяха заровени наполовина, други се привеждаха под опасен ъгъл.

— Много по-голямо е, отколкото очаквах… — каза Роб.

Вървяха един зад друг.