Том Нокс - Тайната на сътворението

— Направо ще го разкъсат. Притискат го от всички страни. Да води разкопките както трябва, да побърза, да наема местни. Опитват се дори да му отнемат ръководния пост.

— Заради това ли има особено мнение за публичността?

Кристин кимна и продължи да гледа напред.

— Разбира се, той е горд с откритията си. Би искал светът да узнае за тях. Работи тук от 1994 г. — Кристин намали, за да пропусне една коза, а след това отново ускори. — Археолозите пътуват доста. Откакто напуснах Кеймбридж преди шест години, съм работила в Мексико, Израел, Франция. Изследвах човешки останки. Но Франц е прекарал тук повече от половината си професионален живот. Така че, да, той би искал да каже всичко на света! Но ако го направи и Гьобекли стане известен обект, както наистина би трябвало да бъде, тогава някой голям шеф в Анкара може да реши, че трябва да го ръководи турчин. И да обере всички лаври.

Роб се облегна. Сега разбираше ситуацията по-добре. Но това все пак не обясняваше странната атмосфера на разкопките и яда на работниците. А може би просто си въобразяваше?

Смяната на шума от настилката под гумите подсказа, че са излезли на главния път. Двамата посрещнаха гладкия асфалт с облекчение и забързаха към Шанлъурфа през натоварения трафик. Докато изпреварваха бусове с плодове и армейски камиони, се заговориха за интереса на Кристин към човешките останки. Разказа му за работата си с човешки жертвоприношения в Теотихуакан, за командировките си в Тел Гезер и Мегидо в Израел и за неандерталските находки във Франция.

— Древните хоминиди са обитавали Южна Франция стотици хиляди години. Те са били хора като нас, но не съвсем. Хоминиди.

— Неандерталци ли имаш предвид?

— Да. Но може да се нарече и Homo erectus и Homo antecessor. Дори и Homo heidelbergensis. Има и други теории.

— Добре, добре…

— Пак ли ти е безинтересно? Тогава нека ти покажа нещо наистина добро. Ако и то не те впечатли, значи наистина си безнадежден случай — засмя се Кристин.

Тя насочи ленд ровъра към центъра на града. Бетонните къщи се трупаха в пълен безпорядък по околните хълмове, а големите магазини и офиси се редуваха покрай прашните и напечени от слънцето булеварди. Другите улици бяха по-стари и сенчести и докато си пробиваха път през трафика, Роб видя арки с колони на входа на оживен покрит пазар, а старите джамии се криеха зад рушащи се каменни стени. Очевидно Шанлъурфа беше разделен на стар квартал и нови комплекси, които се разпростираха чак до полупустинята.

Отляво Роб забеляза сенчест парк с проблясващи езерца и канали и малки китни чайни. Това беше като очарователен оазис в суматохата и мръсотията на големия кюрдски град.

— Това са градините Гьолбашъ — каза Кристин. — А онова там е рибарникът на Аврам. Наричат го Балъклъ Гьол. Местните хора вярват, че пророк Аврам сам е пуснал шаран в езерото. Този град е удивителен… ако обичаш историята. А на мен ми е от любимите…

Колата се промуши през най-тесните улички на стария град. Кристин зави наляво и тръгна по широк път нагоре по хълма. След това намали и паркира ловко пред вратите на засенчена от околните дървета сграда. На табелата пишеше „Музей на Шанлъурфа“.

Във фоайето пиеха чай трима мъже с наболи бради. Те станаха и поздравиха топло Кристин, а тя се пошегува приятелски с тях. Говореше на турски, кюрдски или на местния диалект курманджъ, но във всеки случай на език, от който Роб нямаше и понятие.

След размяната на любезности Кристин продължи напред. Зад вътрешните врати пред тях се разкри централната зала на малкия музей и археоложката заведе Роб до една статуя. Високата около два метра човешка фигура бе издялана от кремав камък, само очите й бяха черни.

— Това — започна Кристин — е изкопано в самия Шанлъурфа преди десет години, когато са полагали основите на някаква банка. Намерили са я близо до езерото с рибата сред останките от неолитен храм на около 11 000 години. Може да се предполага, че това е най-старата статуя, откривана някога. Където и да било. Това е най-старият каменен човек в световната история. И просто си стои тук до пожарогасителя.

Роб погледна статуята и отново усети как го пробожда вълнение. Лицето й изразяваше безгранична тъга или може би ужасно съжаление.

— Очите са от обсидиан — посочи Кристин.

— Права си. Възхитително е.

— Ето, заинтригувах те!

— Но какво, по дяволите, прави тя тук? — избухна Роб. — Щом е толкова стара и ценна, защо не е в Истанбул, защо вестниците не пишат за нея? За пръв път чувам за нея.