Кристин сви слабите си рамене. Под ризата си носеше сребърен кръст, който контрастираше на почернялата й от слънцето кожа.
— Може би кюрдите са прави. Може би турците не искат те да се гордеят с наследството си. Кой знае…
Роб реши да се възползва от момента и отново да отвори темата за враждебната атмосфера, витаеща около разкопките. Докато вървяха през зелената градина на музея, той разказа за странния поглед на турския работник и за омразата по лицата на другите.
Кристин не отвърна и няколко минути остана намръщена, сякаш усилено обмисляше нещо. След това ускори крачка и показа на Роб различните експонати, разпръснати из градината — римски надгробни плочи и османски барелефи. Близо до колата тя посочи странна статуя на човек с разперени крила. Лицето беше тясно и изпито, а очите — присвити. Излъчваше злоба и жестокост.
— Това е открито близо до Гьобекли. Статуя на асирийския дух на пустинята. Демонът на вятъра Пазузу.
Кристин направи пауза, но след това продължи:
— Асирийците и месопотамците са имали стотици демони, теологията им е доста плашеща като цяло. Лилит е женски демон на разрушението, Адраммелек е демонът на жертвоприношението… Много от тях са се свързвали с пустинния вятър и с птиците от пустинята.
Роб беше сигурен, че тя увърта и печели време. Затова просто чакаше отговора на въпроса си. Внезапно Кристин се обърна към него.
— Добре, имаш право. На разкопките… — Археоложката търсеше думите си — има определена атмосфера. Нелепо е. Никога не съм усещала нещо подобно, а съм била по целия свят. Работниците сякаш са ни обидени. Даваме им добри пари, те имат нужда от тях, но въпреки това… са ни обидени. Няма друга дума.
— Да не се дължи на отношенията между турци и кюрди?
— Не. Не мисля, че е това. Или поне не е само това. — Кристин стигна до паркирания под една смокиня ленд ровър. — Има и нещо друго. Постоянно се случват някакви странни инциденти. Стълбите падат, на хората им прилошава и губят съзнание. Това е нещо повече от съвпадение.
— Предположения?
— Понякога си мисля, че местните не искат да правим разкопки тук — започна Кристин с крива усмивка. — Сякаш искат да прекратим и да се махнем. Сякаш…
— Сякаш крият нещо?
Французойката кимна и леко се изчерви.
— Глупаво е. Но да. Сякаш се опитват да скрият нещо.
Роб се замисли над новата информация. Не знаеше какво да прави с нея. Журналистическият инстинкт му подсказваше да задълбае в историята, но имаше само една седмица на разположение.
— Има и още нещо — сепна го Кристин.
— Какво? — Роб задържа вратата на колата полуотворена.
— Франц. Прави свои разкопки. През нощта.
Двамата седнаха в колата и Роб погледна Кристин объркано.
— Излиза и копае през нощта. Само с двама работници. — Тя сви рамене и запали двигателя. — И нямам абсолютно никаква идея защо го прави.
Главен инспектор Форестър седеше зад разхвърляното си бюро в Ню Скотланд Ярд. Пред него бяха разпилени още снимки на осакатения музеен портиер Дейвид Лоримър.
Фотосите бяха ужасяващи. В гърдите на мъжа бяха брутално и грубо изрязани две звезди.
Звездата на Давид?
Форестър прехвърли в ума си името на портиера. Лоримър. Чисто шотландско име, в никакъв случай еврейско. Защо тогава нападателите го бяха измъчвали по този начин? Нима са мислили, че е евреин? Или пък те самите са били евреи? Или нацисти? Това ли беше надушила журналистката? Неонацистка следа.
Детективът се замисли и отново се загледа в снимките от мястото на престъплението в мазето. Изровената от кирките и лопатите пръст беше лъскаво черна, сякаш полята с глазура. Дупката беше доста дълбока, нападателите определено са търсили нещо, при това усилено. Дали са го намерили? Но ако само са търсили нещо, защо са нападнали и измъчвали бедния портиер, когато ги е прекъснал? Защо не са го отстранили тихо — да го свалят в безсъзнание, да го вържат или евентуално да го убият бързо и чисто, ако това е била целта им? Защо са проявили толкова изобретателна ритуална жестокост?
Форестър поклати глава. Наистина имаше нужда от едно хубаво питие. Вместо това отпи черен чай от керамична чаша с английския флаг, стана и отиде до прозореца си на десетия етаж. От тази височина се откриваше приятна гледка към Уестминстърското абатство и към централен Лондон. Виждаше се огромното стоманено колело на „Лондонското око“ с футуристичните му стъклени кабини, както и островърхите готически кули на сградата на Парламента. Във „Виктория“ строяха нова сграда и детективът се опита да разпознае в какъв стил е. Винаги беше мечтал да стане архитект. Даже като тийнейджър кандидатства архитектура, но се отказа, когато разбра, че се учи цели седем години. Седем години без нормална заплата? Родителите му не одобриха идеята, Форестър също не я хареса и постъпи в полицията.
Читать дальше