Джонатан Келерман - Били Стрейт

Стю и Петра седяха в засада три нощи. На третата сгащиха Фрешуотър, когато влизаше в блока от задния вход, и Петра му щракна белезниците.

Тънки китки. К’во съм направил, полицай? Тя се засмя на глас и попълни празните места на формуляра за ареста със своя елегантен калиграфски почерк.

Точно когато Стю постави слушалката на мястото й, телефонът на Петра иззвъня. Тя вдигна и чу сержанта от долния етаж.

— Познай какво, Барби? Получихме сигнал от парковите служители от „Грифит“. Жена на паркинга, вероятно убийство. Стягайте се, вие ще ходите.

— Кой паркинг в „Грифит“?

— В източната част, зад една от поляните за пикник. Вече трябва да са го отцепили, нали знаеш как е? Тръгни по Лос Фелиз към Зоологическата градина, но вместо да продължиш по шосето, завий. Там ще има униформени полицаи и паркови служители. Кодът е 2.

— Ясно, но защо ние?

— Защо вие ли? — Сержантът се засмя. — Я се огледай. Да виждаш някой друг, освен вас с Кени? Сърди се на общината.

Тя затвори.

— Какво? — попита Стю.

Вратовръзката му „Карол Кампъни“ беше здраво пристегната, а косата му — идеално сресана. Но беше уморен, определено беше уморен.

Петра му каза.

Той стана и закопча сакото си.

— Да вървим.

Никакво мрънкане. Стю никога не се оплакваше.

Събирам си нещата от моето място №2 в три найлона от химическо чистене и тръгвам през дърветата нагоре по хълма зад скалите. Спъвам се и често падам, защото се страхувам да използвам фенерчето, преди да навляза дълбоко в горичката, но няма значение, важното е само да се измъкна оттук.

Зоологическата градина е на километри. Ще ми трябва много време.

Вървя като робот и си мисля какво направи той с нея. Не е хубаво. Трябва да си го избия от главата.

Като бях в Уотсън, след някакъв проблем с Тъпака или след труден ден, си припомнях разни списъци, за да се разсея. Понякога помагаше.

Ето: президентите по реда на избирането им — Вашингтон, Адамс, Джеферсън, Мадисън, Монро, Куинси Адамс, Джаксън, Мартин Ван Бурен… най-ниският президент.

Мамка му, пак паднах на колене! Ставам. Продължавам да крача.

В Уотсън имах книга за президентите, издадена от Библиотеката на Конгреса, с дебели страници, отлични снимки и официалния президентски печат на корицата. Получих я в четвърти клас, след като спечелих викторината за президентите. Четох я около петстотин пъти, като се опитвах да се върна назад във времето и да си представя какво ли е да си Джордж Вашингтон, който управлява току-що създадена държава, или Томас Джеферсън, страхотният гений, измислил разни неща, който можел да пише с пет молива едновременно.

Дори какво е да си и Мартин Ван Бурен, нисичък, но все пак най-големият шеф.

Книгите станаха проблем, когато Тъпака се нанесе. Мразеше да ме гледа как чета, особено ако моторът му не беше в ред или мама нямаше пари да му даде.

Малкият мухльо със скапаните му книги, мисли се за по-умен от всички.

След като той се нанесе, трябваше да седя в кухнята, докато те с мама се настаняваха върху дивана, на който спях, за да гледат телевизия. Един ден той влезе в караваната страшно надрусан, точно когато се опитвах да пиша домашното си. Веднага разбрах по очите му и защото крачеше в кръг, размахваше юмруци, после разперваше длани и ръмжеше. Домашното беше по елементарна алгебра, фасулска работа. Госпожа Анисън не ми повярва, когато веднъж й казах, че вече я знам и продължи да ми дава същите домашни като на останалите от класа. Реших набързо задачите и почти свършвах, когато Тъпака извади една консерва с боб от хладилника и започна да яде с ръце. Погледнах го само за секунда. Той се пресегна, хвана ме за косата и стовари учебника по математика върху пръстите ми. После сграбчи купчината тетрадки и учебници и ги скъса на две, включително и учебника ми по математика „Да мислим чрез числа“.

— Да им го начукам на тези лайна! — каза и ги изхвърли в кофата за смет. — Вдигай шибания си задник, малък педал такъв, и свърши нещо полезно…

Косата ми миришеше на боб и на следващия ден ръката ми беше толкова подута, че не можех да помръдна пръстите си. Държах я в джоба си, когато казвах на госпожа Анисън, че съм си загубил учебника. Тя ядеше царевични пръчици на бюрото си и проверяваше контролни и дори не вдигна поглед към мен, само каза:

— Е, Били, значи ще трябва да си купиш друг.

Не можех да поискам пари от мама, затова не си купих друг учебник, вече не можех да си пиша домашните и успехът ми по алгебра тръгна надолу. Все си мислех, че на госпожа Анисън или на някой друг ще му стане любопитно, но нищо такова не се случи.