Джонатан Келерман - Били Стрейт

Освен това е и най-трудно за намиране.

Добре, ще отида на №5. Сам с животните. Техните писъци, виене и блъскане в клетките не ми дават да спя, но тази нощ така или иначе няма да мога да склопя очи.

А дотогава ще седя тук и ще чакам.

Ще се моля.

Отче, който си на небесата, какво ще кажеш да не ме изненадваш повече?

Не че молитвите са ми донесли нещо. Понякога дори се чудя дали там, горе, има някой, на когото да се моля, или са само звездите — нагрети кълба газ в пустата черна вселена.

Тогава започвам да се тревожа, че сквернословя.

Може би там, горе, наистина има някакъв Бог. Може би той ме е спасявал много пъти, но аз съм прекалено тъп, за да го разбера. Или не съм достатъчно възвисен, за да го оценя.

Може би Бог ме спаси и тази вечер, като ме постави зад скалите, а не на открито.

Но ако той ме бе видял, когато пристигна, вероятно щеше да промени решението си и да не й направи нищо.

Значи Господ е искал тя да…

Не, той просто щеше да отиде някъде другаде да го направи… както и да е.

В случай че си ме спасил, благодаря ти, Господи.

В случай че наистина си там, горе, какви планове имаш за мен?

Понеделник, 5 сутринта

Когато, в Холивудския участък се позвъни, работното време на Петра Конър вече отдавна беше свършило, но я чакаха нови дела.

В неделя тя спа учудващо спокойно от 8 сутринта до 4 следобед, без мъчителни сънища и мисли за пръснати мозъци, изкормени утроби и невъзможни желания. Събуди се в прекрасен топъл следобед и се възползва от светлината, като прекара час пред статива си. После изяде половин сандвич с пастърма и изпи една кола, взе горещ душ и пое към гарата, за да довърши засадата.

Заедно със Стю Бишъп си тръгнаха чак по тъмно. Обхождаха алеите, без да обръщат внимание на дребните хулиганства. Имаха по-важни грижи. Избраха си място за паркиране и мълчаливо започнаха да наблюдават жилищния блок на Чироки.

Обикновено си бъбреха и успяваха да превърнат скуката в полузабава. Но напоследък Стю се държеше странно. Беше разсеян, напрегнат, сякаш работата вече не го интересуваше.

Сигурно заради петте дни на гробищата.

Петра беше раздразнена, но какво можеше да направи — той беше старши партньорът. Тя спря да мисли за това и насочи съзнанието си към фламандската живопис в „Гети“. Изумителни цветове, идеално предадена светлина.

След два часа задниците им изтръпнаха. Търпението им частично бе възнаградено следобед, когато закопчаха още един малоумен, но изплъзващ им се досега убиец.

Седеше зад грубото метално бюро срещу Стю и дописваше доклада си, мислейки как ще се върне в апартамента си и може би ще има време да порисува. Последните пет дни я бяха заредили с енергия. Стю разговаряше с жена си и изглеждаше полумъртъв.

Беше топла юнска нощ, доста преди зазоряване, и фактът, че двамата все още се намираха в далечния край на гробище с остра нужда от персонал, беше истинска случайност. Петра беше детектив точно от три години. Първите двайсет месеца прекара в отдел „Кражби на коли“, а останалите осем — в дневните смени на отдел „Убийства“ със Стю.

Партньорът й беше ветеран с деветгодишен стаж и глава на семейство. Дневните смени бяха подходящи за начина му на живот и съвпадаха с биоритмите му. Петра си беше нощна птица от дете, още преди да стане художник и да черпи вдъхновение от будуването до среднощ.

Много преди да се омъжи и да се приспива, докато слуша дишането на Ник.

Сега живееше сама и обичаше нощната тъмнина повече от всякога. Черното беше любимият й цвят. Като тийнейджърка се обличаше само в черно. Затова не беше ли странно, че откакто завърши академията, никога не бе искала да я прехвърлят в нощна смяна?

Дългът към професията предизвика временната промяна в смените.

Уейн Карлос Фрешуотър изпълзяваше през нощта, търсеше трева, кока и хапчета по страничните улички в Холивуд и убиваше проститутки. Нямаше начин да го открият на дневна светлина.

За шест месеца беше удушил четири улични труженички, поне за толкова Стю и Петра знаеха. Последната беше шестнайсетгодишно момиче, избягало от дома си в Айдахо, изхвърлено в канализационната шахта край Селма и Франклин. Нямаше рани, но от джобното ножче, намерено на местопрестъплението, свалиха отпечатъци, които ги насочиха да търсят Фрешуотър.

Изключително глупаво от негова страна да изпусне оръжието си, но това не ги изненада. В досието на Фрешуотър пишеше, че коефициентът му на интелигентност е проверяван два пъти от щатските власти: 83 и 91. Но и с тези резултати успяваше да им се изплъзне.