Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

— Слушам те, Джон.

Смит нахвърли някои данни за Данко, после подробно разказа за срещата си с руснака. Не спести зловещите детайли от кръвопролитието на площад „Сан Марко“. Ранди беше привикнала към насилието.

— Сигурен ли си, че убийците не са търсели теб? — попита тя.

— Ако аз бях главната мишена, вече щях да съм мъртъв — мрачно отговори Смит. — Целта им беше Данко и те се погрижиха да го премахнат. Чак след това се захванаха с мен.

Ранди поклати глава.

— Да те спаси някакъв роял! Боже мой! Не мога да повярвам, че си хукнал след тях невъоръжен. Имаш късмет, че някой друг те е изпреварил — тя пое дълбоко дъх. — Какво точно искаш, Джон — да отмъстиш за Данко или да проникнеш в „Биоапарат“?

— Юрий жертва живота си, за да ми донесе секретна информация — отвърна той. — Ако я науча, ще открия кой го е убил. Но мисля, че каквато и да е тя, убиецът или убийците също са свързани с „Биоапарат“.

— Какво искаш от мен?

— Най-ценните ти познанства в Русия — хора с авторитет, на които може да се вярва.

Тя се загледа в акварелите.

— Олег Киров, генерал-майор от Руската федерална служба за сигурност. Той много прилича на Данко, както ми го описа: реалист, благонадежден, патриот. Негов помощник е Лара Телегина. Много умна, политически грамотна, изключително квалифицирана в своята област.

— Помня, че съм се срещал с Киров, докато работех в института — каза Смит. — Но не го познавам достатъчно добре, за да му се обадя направо. Можеш ли да ми уредиш среща с него?

— Разбира се. Но Киров ще иска да знае дали работиш за някоя официална организация. Аз също трябва да знам.

— Не работя нито за института, нито за разузнавателна агенция. Това е истината.

Ранди Ръсел го изгледа иронично.

— Ти го казваш — тя вдигна ръце, за да спре протестите му. — Хей, знам как стоят нещата в агенциите. И Киров е наясно.

— Това означава много за мен, Ранди.

Ранди Ръсел махна с ръка на благодарностите му и между тях се възцари неудобно мълчание.

— Имам да ти казвам някои неща — каза Смит накрая. — От личен характер.

Той й разказа за посещението си на гроба на София.

— След погребението чувствах, че има неща, които ти и аз трябва да си кажем, но така и не го направихме. Просто се разотидохме и повече не се видяхме.

Ранди го погледна.

— Разбирам какво имаш предвид. Но тогава все още те обвинявах за случилото се със София. Трябваше ми дълго време, за да го преодолея.

— Още ли ме обвиняваш?

— Не. Ти не можеше да направиш нищо, за да й помогнеш. Не знаеше нито за Тремон и екипа му от убийци, нито, че София представляваше заплаха за тях.

— Имах нужда да чуя това от теб — призна Смит.

Ранди погледна снимката в рамка, която стоеше на бюрото. На нея бяха двете със София в Санта Барбара, много преди зловещите събития. Бе изминала почти година, а Ранди все още не можеше да си прости, че не беше близо до сестра си, когато тя най-много се нуждаеше от помощта й. Докато София умираше в болничното легло, Ранди се намираше на хиляди мили от нея, в Ирак, където работеше под дълбоко прикритие и подпомагаше съпротивата срещу режима на Саддам Хюсеин. Научи за убийството на София със седмици закъснение, когато Джон Смит изникна в Багдад ненадейно, като джин от бутилка.

Всред опустошението на скръбта Ранди успя да намери спасителна сламка, за която да се улови. Но чувствата й към Смит останаха неопределени. Беше му благодарна, че е бил до София в последните мигове от живота й, че не я е оставил да умре в самота. Но колкото повече разплиташе мрежите на проекта „Хадес“, толкова по-често си задаваше въпроса дали Смит не е могъл да предотврати по някакъв начин убийството на сестра й. Отговорът беше нееднозначен и това я подлудяваше. Знаеше, че любовта му към София бе искрена и че той никога не би застрашил живота й съзнателно. И все пак, когато се изправяше пред гроба на сестра си, Ранди продължаваше да вярва, че Смит е можел да направи нещо, за да спаси София.

Пропъди последната мисъл и се обърна към него.

— Ще ми трябва малко време, за да ти уредя среща с Киров. Искаш ли да се видим по-късно и да пийнем по нещо?

— С голямо удоволствие.

Уговориха си среща във фоайето на хотел „Шератън“, след като Ранди свърши работа.

— Какво точно представлява „Бей Диджитал“? — попита Смит. — И какво правиш ти тук?

— Искаш да кажеш, че хората, които са те изпратили, не са ти споменали за това? — каза Ранди и се усмихна. — Джон, не мога да повярвам. Аз съм управител на московския клон на преуспяваща финансова компания, която търси да инвестира в перспективни руски открития в сферата на високите технологии.