Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Помещението вероятно бе принадлежало на колониален губернатор от XIX век. Старинни ориенталски килими красяха полирания дървен паркет; по стените бяха наредени махагонови лавици за книги и статуетки от южното крайбрежие на Тихия океан. Масивното бюро на Бауер стоеше пред прозорците, които стигаха от тавана до пода. През тях се виждаше цялата база и океанът под скалите, чак до почернелите от лава поля в далечината.

— Направил си някои подобрения от последното ми посещение.

— По-късно ще ти покажа стаите на персонала, работните кабинети и местата за почивка — отговори Бауер. — Животът тук е като на нефтена платформа: моите хора почиват веднъж месечно, и то само по три дни. Удобствата, които предлагам тук, си струват.

— Колкото до отпуските — заговори Ричардсън, — как пускаш хората да излизат оттук?

Бауер тихо се изсмя.

— Не ги пускам, генерале. Изпращаме ги в луксозен курорт. Там ги следи охрана, но те не забелязват това.

— От една златна клетка в друга — отбеляза Прайс.

Бауер сви рамене.

— Досега никой не се е оплакал.

— Като знам колко им плащаш, не се учудвам — каза Прайс.

Бауер се приближи до количката с напитки.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Ричардсън и Прайс избраха пресен ананасов сок с лед. Бауер, както винаги, предпочете минерална вода.

След като седнаха, той зае мястото си зад бюрото.

— Господа, позволете ми да обобщя. Проектът, на който сме посветили пет години от живота си, е почти готов да донесе плодове. Както знаете, по време на администрацията на Клинтън едрата шарка, която трябваше да бъде унищожена през 1999 година, бе помилвана. Понастоящем в света има само две проби: едната се намира в Центъра по контрол на заразните заболявания в Атланта; другата — в Централна Русия, в „Биоапарат“. Целият ни план беше изграден върху възможността да се сдобием с проба от вируса на едрата шарка. Усилията да получим тази проба от Центъра в Атланта се оказаха безплодни; просто мерките за сигурност там са твърде строги. Но в „Биоапарат“ е друго. Предвид крайната нужда на руснаците от твърда валута успях да направя необходимите уговорки. За мен е удоволствие да ви съобщя, че до няколко дни от Русия ще тръгне куриер с проба от вируса.

— Твоите руснаци гарантират ли доставката? — попита Ричардсън.

— Разбира се. Ако случайно куриерът не успее да се срещне с нашите хора — което е малко вероятно, няма да получат втората част от уговорената сума.

Бауер млъкна и прокара език по острите си дребни зъби.

— Ще има и други, по-трайни последствия. Уверявам ви, че руснаците са съвсем наясно с това.

— Но все пак има проблем, нали? — безцеремонно изтъкна Ричардсън. — Случката във Венеция.

Бауер не отговори. Вместо това пъхна един диск в DVD плейъра. Синият фон на екрана се смени с подскачащи картини, после се появи поразително чисто изображение на площад „Сан Марко“.

— Този запис е направен от италиански журналист, който прекарвал деня в разходка със семейството си — обясни той.

— Някой друг разполага ли с него? — веднага попита Прайс.

— Не. Моите хора моментално се свързаха с журналиста. Освен че няма да му се наложи да похарчи и цент за образованието на децата си, спокойно може да се оттегли — всъщност той вече го направи.

Бауер посочи екрана.

— Мъжът отдясно е Юрий Данко, офицер с висок чин от Медицинската дивизия на руската служба за сигурност.

— А този отляво е Джон Смит — добави Прайс и погледна към Ричардсън. — Франк и аз познаваме Смит от намесата му в проекта „Хадес“. Преди това е работил в ИМИИЗАСАЩ. Носеше се слух, че е близък с някого от Медицинската дивизия на Руското разузнаване. Агенцията за Национална сигурност искаше да се свърже с този човек, но Смит отказа. Твърдеше, че няма такъв източник.

— А сега виждате кой е бил този източник: Данко — продължи Бауер. — Преди месец започнах да получавам сведения, че Данко души около „Биоапарат“ в качеството си на инспектор по сигурността. С наближаването на деня, в който нашият куриер трябваше да тръгне, Данко офейка. Но толкова бързаше, че прояви небрежност. Руснаците откриха, че е избягал, и предадоха тази информация на мен.

— И в този момент ти си се свързал с наемните убийци — каза Ричардсън. — Да беше си дал парите за по-добри.

— Хората бяха първокласни убийци — хладно отговори Бауер. — Използвал съм ги и преди и резултатите винаги ме удовлетворяваха.

— Не и този път.

— По-добре щеше да бъде, ако бяхме спрели Данко още в Източна Европа — призна Бауер. — Само че нямаше възможност. Той се движеше прекалено бързо и много добре прикриваше следите си. Венеция беше най-добрият ни шанс. Когато хората ми докладва, че са видели Данко да осъществява контакт, веднага разбрах, че трябва да премахнем и този човек.