Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Дионети махна.

— Братята имаха много врагове. Кой може да каже дали някой от тях не е успял най-после да си разчисти сметките?

Хауъл допи кафето си.

— Ако можеш да нагласиш нещата така, Марко, ще ти бъда благодарен. А сега не искам да се проявя като неучтив гостенин, но трябва да хвана самолета за Палермо.

— Катерът ми е на твое разположение — каза Дионети, докато вървеше с Хауъл по централния коридор. — Ако намерим още нещо, ще ти се обадя. Обещай ми, че когато свършиш с работата си, ще се отбиеш на път за вкъщи. Ще отидем в „Ла Фениче“.

Хауъл се усмихна.

— С най-голямо удоволствие. Благодаря ти за помощта, Марко.

Дионети видя как англичанинът прекрачи планшира и махна с ръка. Катерът се понесе по Канале Гранде. Едва когато беше абсолютно сигурен, че Хауъл не може да го види, дружелюбното изражение на лицето му изчезна.

— Трябваше да ми кажеш повече, стари приятелю — промърмори той. — Може би щях да те оставя жив.

На осем хиляди мили на запад, на Хавайския остров Оаху, спокойните води на Пърл Харбър се греят на горещото тропическо слънце. Над пристанището се намираха административните сгради и командно-контролният щаб на флота. Тази сутрин в Нимиц Билдинг допускаха само служители със специално разрешение. Въоръжени брегови патрули сновяха отвън и отвътре, по дългите прохладни коридори и пред затворените врати на залата за съвещания.

Залата беше с размерите на гимнастически салон и лесно можеше да побере триста души, но сега само трийсет, които заемаха първите няколко реда пред подиума. Необходимостта от засилена охрана се налагаше от медалите и лентите, които украсяваха униформите на присъстващите. Те представяха всички родове войски от армията; това бяха висшите офицери от тихоокеанския боен театър, които отговаряха за установяване и премахване на всяка заплаха по бреговете на океана от Сан Диего до Тайванския пролив в Югоизточна Азия. Всеки от тях беше доказан в битките ветеран, участвал в множество сражения. Те не търпяха политици и теоретици, което означаваше, че не любезничеха с празноглавци. Разчитаха на собствения си опит и инстинкти и уважаваха само онези, които бяха доказали себе си на бойното поле. Затова сега всички очи бяха приковани към човека на подиума — генерал Франк Ричардсън, ветеран от Виетнам и войната в Персийския залив, а също и от дузина други конфликти, за които американският народ отдавна бе забравил. Но не и тези мъже. За тях Ричардсън, председател на съвета на началник-щабовете, беше истински боец. Когато имаше да каже нещо, всички го слушаха.

Ричардсън се държеше с две ръце за катедрата. Висок, възпълен мъж, той изглеждаше не по-малко внушителен, отколкото в славните си дни в Уест Пойнт. Със стоманеносивата си късо подстригана коса, невъзмутимите зелени очи и изпъкналата долна челюст генералът беше мечта за всеки специалист по връзки с обществеността. Само че Ричардсън мразеше буквално всеки, който не бе проливал кръв за страната си.

— Господа, да обобщим — каза генералът, като обхвана с поглед аудиторията си. — Не руснаците ме тревожат. През повечето време е трудно да се определи кой управлява тази проклета страна — политиците или мафията. Не можеш да кажеш кои са играчите, без да знаеш резултата.

Ричардсън направи пауза, за да се наслади на смеха, предизвикан от малката му шега.

— Но докато майка Русия клечи в тоалетната — продължи той, — не може да се каже същото за китайците. Предишните администрации така копнееха да си легнат с тях, че така и не успяха да забележат истинските намерения на Бейджин. Продадохме им най-модерната си компютърна и сателитна технология, без да си дадем сметка, че те вече са проникнали в главните ни съоръжения за ядрени изследвания и производство. За тези момчета Лос Аламос е като заведение за бързо хранене. Непрекъснато говоря на тази администрация — както и на предишната, че Китай не може да се удържи само с ядрена сила.

Ричардсън впери поглед в дъното на залата. Там стоеше мъж с русолява коса, малко над четиридесетте, в цивилен костюм. Беше се облегнал на стената и кръстосал ръце на гърдите. Генералът долови едва забележимото му кимване и побърза да смени темата:

— Но китайците не могат да се надяват, че ще ни уплашат, като цакат с ядрената карта. По-важното е, че имат алтернатива: химическо-биологическа война. Пускат зараза в някое от най-големите ни населени места и в командно-контролните ни системи и хоп! — моментален хаос. И най-невинно отричат каквото и да било участие в това. Затова, господа, е наложително вашите патрулни, контролни и разузнавателни постове да съберат максимално количество информация относно китайската програма за биологическо оръжие. Битките в следващата война няма да се водят на бойното поле или по море — поне в началото. Те ще се водят в лабораториите, където числеността на врага ще се измерва в трилиони, разположени на върха на медицинска игла. Само ако знаем как се създават, хранят и отглеждат тези батальони, как са произведени, можем да разгърнем ресурсите си и да ги премахнем.