Робърт Лъдлъм - Пактът „Касандра“

Малко по-нататък той зърна познатия неонов надпис: „КРОКОДИЛ“. След секунда почука на тежката врата и зачака шпионката да се отвори. Чифт черни очи го огледаха подозрително, после някой дръпна резето и вратата се отвори. На влизане Трилор даде на гигантския монголец двадесетдоларова банкнота.

С рязко движение на раменете свали палтото си и усети как последните тежки мисли го напускат под влияние на ярките светлини и оглушителната музика. Непознати лица се обърнаха към него, множество погледи се впиха в чуждестранния му костюм. Подскачащи тела се заблъскаха в него, повече умишлено, отколкото случайно. Управителят — пъргаво дребно създание, подобно на пор, се завтече да посрещне клиента чужденец. За секунди в ръката на Трилор се появи чаша водка и го поведоха към края на дансинга, където имаше сепарета с дивани с кадифена тапицерия и меки табуретки.

Той се отпусна на диваните и въздъхна. От топлината на алкохола, която се разля в тялото му, връхчетата на пръстите му изтръпнаха.

— Да ви доведа ли компания? — прошепна подобното на пор същество.

Трилор кимна доволно. Затвори очи и се остави на шумната музика да го обгърне. Усети леко докосване по бузата и трепна.

Пред него стояха две русокоси момчета с ясносини очи и безупречно телосложение. Не бяха на повече от десет години.

— Близнаци ли са?

Дребосъкът кимна.

— И, което е по-хубаво, девствени.

Трилор ахна.

— Но са много скъпи — предупреди го дребосъкът.

— Няма значение — отвърна Трилор с дрезгав глас. — Донеси ни някакви мезета. И безалкохолни за моите ангелчета.

Той потупа дивана от двете си страни.

— Елате при мен, ангелчета. Дайте ми да вкуся от Рая…

На шест километра от „Крокодил“ се извисяваха три многоетажни сгради. Мястото беше известно като площад „Дзержински“. До началото на 90-те години там се помещаваше щабквартирата на комунистическата организация КГБ; след демократизацията комплексът беше зает от новосформираната Руска федерална служба за сигурност.

Генерал-майор Олег Киров, скръстил ръце зад гърба, стоеше пред прозорците на кабинета си на петнадесетия етаж и се взираше в московското небе.

— Американците пристигат — промърмори той.

— Какво казваш, любов моя?

При тези думи Киров чу почукването на токчетата по паркета, усети как тънки пръсти се плъзват по гърдите му, долови мириса на топлина и сладникав парфюм. Той се обърна, прегърна красивата червенокоса жена и жадно я целуна. Почувства, че тя отговаря на страстта му, когато езикът й докосна неговия, а ръцете й се плъзнаха към колана му и по-надолу.

Киров се отдръпна и надникна в предизвикателните зелени очи, които го гледаха изкусително.

— Де да можех — тихо каза той.

Лейтенант Лара Телегина, адютант на Киров, сложи ръце на хълбоците си и изгледа изпитателно любовника си. Дори в невзрачната военна униформа тя приличаше на дефилиращ модел.

— Обеща ми, че днес ще вечеряш с мен — нацупи се Телегина.

Киров не можа да сдържи усмивката си. Лара Телегина бе първенец на класа във Фрунзенската военна академия. Беше отличен стрелец; същите тези ръце, които страстно го галеха, можеха да отнемат живота му за секунди. Но освен професионалист тя бе предизвикателна жена без задръжки.

Той въздъхна. Две жени в едно тяло. Понякога не можеше да каже коя е истинската. Но и двете му носеха наслада, на която не можеше да се насити. На тридесет години Лара едва започваше кариерата си. Несъмнено щеше да се издигне в йерархията, а някой ден да стане и командир. Киров, който беше с двадесет години по-възрастен от нея, бе неин любовник, кръстник — или, както обичат да казват американците, „равин“, който защитаваше интересите на любимката си.

— Не си ми казал за американеца — заговори Лара с абсолютно делови тон. — Кой е той? Напоследък посрещаме много американци.

— Не ти казах, защото цял ден те нямаше и аз трябваше сам да се занимавам с отвратителната бумащина — промърмори Киров.

Той й подаде компютърна разпечатка.

— „Д-р Джон Смит“ — прочете тя. — Много обикновено и много познато — Телегина се намръщи. — ИМИИЗАСАЩ?

— Нашият д-р Смит е всичко друго, но не и обикновен — сухо отбеляза Киров. — Срещал съм се с него, когато работеше във Форт Детрик.

— „Работеше“? Мислех, че още работи.

— Според Ранди Ръсел той все още е свързан с института, но е в безсрочен отпуск. Тя ми се обади, за да ме пита дали бих се съгласил да се срещна с него.