Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— За коя групировка по-точно става въпрос? Знаете ли?

— Доколкото разбрах, нарича се „Черен пламък“. — Той натисна копчето на някакво дистанционно управление и капитан Бонард се появи почти мигновено.

— Дариус, бъди така добър и приготви за полковник Смит копие от файла, който Сюрте ни изпратиха във връзка с експлозията в института „Пастьор“.

— Ще му го дам веднага щом приключите разговора, генерале.

— Благодаря, Дариус. Какво ли щях да правя без теб?

Адютантът усмихнато отдаде чест и излезе от стаята.

— Още кафе, полковник? Ще ми разкажете ли за вашия приятел, Марти Целербах? Доколкото разбрах, бил гений, но страдал от някакво заболяване?

Докато отпиваше от втората чаша кафе, Смит обясни в какво се изразява заболяването на Марти.

— Синдромът на Аспергер затруднява нормалното му общуване. Марти избягва контактите с хора, особено с непознати, и живее доста уединено. Но е компютърен гений и когато не взема лекарства, има блестящи творчески идеи и оригинални хрумвания. От друга страна, ако остане продължително време без терапия, маниакалното му състояние се задълбочава и все по-често изпада в пристъпи. Лекарствата му помагат да се адаптира към изискванията на ежедневието и поне привидно да поддържа нормални контакти с обкръжаващите го, но е споделял с мен, че това го натоварва и му причинява главоболие, а мисленето му, макар и все така брилянтно, е забавено.

Генералът слушаше с внимание.

— И откога е така?

— Откак се помни. Това заболяване е рядко срещано и все още недостатъчно изследвано. Марти се чувства по-добре, когато не взема лекарства, но тогава е прекалено странен за околните и често се сблъсква с неразбирането им, затова предпочита да е сам.

— Разбирам… Но пък в подходящите ръце човек като Марти би бил истинско съкровище. Или огромна заплаха.

— Не мисля. Марти не би могъл да бъде направляван и принуден да направи нещо против волята си. Особено при положение, че никой не знае какво всъщност става в главата му.

— Да, наистина. Много успокояващо — засмя се Ла Порт и хвърли поглед към часовника на лавицата — изящно украшение във вид на старинен храм от зелен камък, с позлатени колони и хвърчащи херувимчета. — Е, полковник, мисля, че проведохме един много ползотворен разговор, но сега се налага да се оттегля. Допийте си кафето спокойно — капитан Бонард ще ви изпрати и ще ви даде копие от оня файл.

Докато изпращаше с поглед едрата фигура на генерала, Смит се загледа в картините по стените — повечето от тях бяха френски пейзажи, достатъчно добри, за да влязат в колекцията на някой музей. Една от картините, работа на непознат за него художник, прикова вниманието му с наситените си цветове и с усещането за стаен драматизъм. На нея беше изобразен масивен старинен замък със стени от тъмночервен гранит, които хвърляха виолетови сенки. Не можеше да свърже тази картина с името на нито един френски пейзажист, нито с определен стил, но въпреки това в нея имаше нещо ярко и запомнящо се.

Стана и се поразкърши. Нямаше повече работа тук. Освен това искаше да провери дали клетъчният телефон е проработил и ще може ли да се свърже с Фред Клайн.

Тръгна към портала, без да допие кафето си. Не беше направил и две крачки, когато, за голяма негова изненада, насреща му се появи капитан Бонард. Изникна като изпод земята и Смит настръхна при мисълта, че може да е чул целия им разговор. Това можеше да означава или че е доверено лице на генерала, или че по известни само нему причини държи непременно да знае за какво са разговаряли, или и двете.

От прозореца на генералския кабинет Дариус Бонард наблюдаваше Смит, който се качваше в едно такси. Изчака колата да се отдалечи и набра някакъв номер на клетъчния си телефон, като хапеше нервно устни.

— Да? — чу най-после глас.

— Смит тръгна. Взе доклада. Генералът също излезе, имаше уговорена среща.

— Много добре — каза Мавритания. — Е, какво? Чу ли нещо интересно? Най-вече, успя ли да разбереш кой всъщност е Смит и защо е в Париж?

— Пее си старата песен. Дошъл е да се погрижи за приятеля си.

— Само за това?

— Знам само, че не е от ЦРУ, нито от Управлението за национална сигурност.

— Хмм. И все пак ми се струва твърде… активен, не мислиш ли?

— Възможно е да иска да отмъсти за приятеля си, както сам твърди.

— Е, както и да е, скоро ще стане ясно. И да не стане, в крайна сметка няма да е толкова важно — в гласа на терориста се усещаше мрачно задоволство. — Нека пита, нека се рови… В един момент ще разберат колко са жалки… И ще се чудят откъде им е дошло.