Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Тъмнокосата беше претърсила бавно и методично целия апартамент на Мавритания и не беше открила нищо. Явно терористът, както и останалите, които беше виждала да идват и да си отиват, бяха много внимателни. Не беше открила никакви лични вещи, никакви следи от човешко присъствие.

Канеше се да си върви, когато чу в ключалката да се превърта ключ. Хукна обратно навътре, а сърцето й лудешки заби. Мушна се в нишата, образувана зад килима, който скриваше единия от прозорците в отдалечения край на хола.

Входната врата се отвори и се чуха нечии стъпки, които изведнъж застинаха, сякаш влезлият беше усетил нещо нередно.

Имаше чувството, че се е озовала очи в очи с гърмяща змия и вижда предупредителното поклащане на опашката й. Затаила дъх, измъкна деветмилиметровата берета изпод полата си, като внимаваше да не разклати килима, който я скриваше.

Чу предпазливи стъпки — една, после още една. Някой се приближаваше към прозореца. Дребен мъж. Самият Мавритания. Ослуша се. Мавритания беше добър, знаеше го от самото начало, но очевидно не беше толкова добър, колкото си мислеше. Бързите, нормални стъпки бяха по-безшумни и щяха да я затруднят повече. Беше се досетил къде може да се скрие някой, но й оставяше достатъчно време да се подготви. Толкова по-зле за него.

Мавритания внимателно оглеждаше стаята с пистолет в ръка. Не забелязваше нищо нередно, но още като видя ключалките, беше сигурен, че някой е бил тук.

Възможно беше „гостът“ да не си е отишъл.

Промъкна се до най-близкия прозорец и надигна крайчето на провисналия тежък килим. Нишата беше празна. Провери и останалите два прозореца, готов всеки миг да натисне спусъка. Нищо.

Тъмнокосата го видя и беше готова да го застреля, ако само беше погледнал нагоре. Висеше свита на кълбо, благодарение на куката, която носеше със себе си и която беше закрепила на горната прозоречна рамка. Щеше да реагира светкавично, Мавритания не би могъл да я изпревари, но се надяваше да не се стигне до там — не искаше усложнения.

Секундите й се сториха цяла вечност. Отдъхна си, когато Мавритания пусна крайчето на килима.

Чу бързите му стъпки, отдалечаващи се в посока на съседната стая. После в продължение на две-три секунди оттам не долиташе нито звук, докато изведнъж не чу тропане, скърцане на дъски и влачене на килим. Разбра, че Мавритания е убеден, че някой е бил в апартамента, и притеснен бърза да си прибере нещо от тайника в пода, който тя очевидно беше пропуснала.

После чу отново отварянето и захлопването на входната врата и изщракването на ключалката.

Изчака малко, но повече не чу нито звук.

Най-после се раздвижи и стъпи на перваза на прозореца. Мускулите й се бяха схванали от неудобната поза. Измъкна се от нишата, погледна през прозореца и трепна. Мавритания стоеше на отсрещния тротоар и наблюдаваше сградата. Защо? Какво чакаше? Подозираше ли нещо или просто беше станал свръхпредпазлив? Във всеки случай това никак, ама никак не й харесваше.

Изведнъж настръхна от внезапно предчувствие: Мавритания не беше взел нищо, а беше оставил нещо!

Втурна се към задната част на странния апартамент, макар че крайниците й бяха все още изтръпнали. Издърпа килима, който скриваше единия от прозорците, отвори прозореца и се измъкна навън. Скочи на противопожарната стълба и се спусна надолу.

Броени мигове по-късно етажът на Мавритания избухна в пламъци. Тя се плъзна надолу и се озова в страничната уличка. Надникна иззад ъгъла. Мавритания още стоеше на отсрещния тротоар и гледаше нагоре. Очевидно мислеше, че се е отървал от „опашката“ си. Е, лъжеше се. Тя се усмихна мрачно.

Когато се чуха сирените на пожарната и Мавритания тръгна надолу по улицата, тъмнокосата го следваше на известно разстояние.

Кафе „Втори чуждестранен полк“ се намираше на една от малките, живописни улички под купола на „Сакре Кьор“. Смит разкопча шлифера си, седна на масата в ъгъла и си поръча питие и сандвич с месо. Докато закусваше, възнамеряваше да се запознае с досието на „Черен пламък“, изготвено от Второ бюро. Собственикът на заведението, негов стар познат от времето на войната в Залива, когато Смит беше спасил крака му, щеше да се погрижи никой да не го безпокои, докато преглежда материалите.

Когато приключи с доклада, Смит си поръча още едно питие и се облегна назад, за да осмисли току-що прочетеното. Доказателството срещу „Черен пламък“, с което Второ бюро разполагаше, беше фактът, че бяха успели да арестуват по сигнал един от бившите членове на терористичната организация само час след атентата в „Пастьор“. Човекът бил освободен преди по-малко от година от испанския затвор, където излежавал присъдата си за участие в терористични акции. След излизането му от затвора организацията вече била преустановила дейността си и когато френските полицаи го арестували, човекът се кълнял, че отдавна е извън политиката и работи като машинист в Толедо. Твърдял, че е дошъл в Париж само за да види вуйчо си и не знае нищо за никаква бомба. Към доклада от разпита беше приложено ксерокопие от снимката му — изпити скули, черни сключени вежди, изпъкнала брадичка.