Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Две неща. Първото е… че са открили откъснатата ръка на Емил Шамборд в развалините. Научих го тази сутрин от генерал Ла Порт.

Клайн въздъхна.

— Значи наистина е намерил смъртта си онази нощ… дявол да го вземе, все се надявах… — Той помълча. — Знаеш ли какво означава това, Джон? Че Целербах остава единственият, който може да знае нещо… Как е той?

— Мисля, че има шансове да възстанови спомените си и да запази способностите си непокътнати. С една дума — да си бъде отново предишният.

— Дано… И дано това стане по-скоро… Не само защото е най-важният ни свидетел. Между другото, достатъчно сигурна ли е сега охраната му?

— Вече да. Сюрте и френските специални служби са я поели. Още малко и ще започнат да се прескачат един друг. — Той направи кратка пауза и изведнъж смени темата. — Шефе, трябва ми резервация за следващия полет до Мадрид.

— До Мадрид ли? Това пък защо?

— Там ще наема кола, за да отида в Толедо. Ще се опитам да хвана дирите на групировката „Черен пламък“. — И той предаде накратко съдържанието на доклада, който капитан Бонард беше получил от Сюрте. — Като се има предвид и значението на онази емблема, мисля, че Толедо може да се окаже добра отправна точка. Ако „Черен пламък“ наистина е замесен в отвличането на Терез Шамборд, надявам се да науча нещо, което да ми помогне да се добера до нея. И до ДНК компютъра. Бил съм в Толедо няколко пъти, но ще ми е необходима подробна карта на града и точният адрес на седалището на баските. Сюрте не може да го нямат.

— Ще го взема — обеща Клайн. — И ще направя резервация на твое име на летище „Дьо Гол“. Успех.

Президентът Сам Кастила се облегна назад на стола си и затвори очи. Тъй като не включваше климатичната инсталация и предпочиташе да държи френския прозорец широко отворен, в Овалния кабинет беше доста топло въпреки ранния час.

Хвърли крадешком поглед на часовника си и установи, че съвещанието със съветника по въпросите на националната сигурност, адмирала и тримата генерали продължаваше вече точно час и двадесет и шест минути. Спомни си за изтънченото изтезание на индианците апачи, които връзвали жертвата си и я оставяли да се пържи на лъчите на палещото слънце — бавна и изключително мъчителна смърт. Въпреки сериозността на момента не можа да не се усмихне вътрешно на асоциацията.

Най-после не се сдържа и попита:

— Господа, понеже ви е ясно с кого си имате работа — всеизвестно е, че нормален човек не може да се стреми към мястото, което заемам, ще бъдете ли така добри да ми обясните с думи прости какво точно се е случило? Искам да го разбера от вас, без да се налага да ми го тълкуват допълнително.

— Разбира се, сър. — Емили Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност, се нагърби със задачата. — След като проникна в системата на електрозахранването на Западните щати и блокира безжичната комуникационна система на армията, хакерът открадна командните ни кодове и тези на електронното разузнаване. Всички без изключение. Не ни остана никакво прикритие. Нищо, което да защити нашия хардуер и софтуер. И, разбира се, хората ни. Така че в момента сме оголени отвсякъде и напълно беззащитни. Можем да бъдем парализирани за неопределено време. Само с едно мръдване на пръста.

— Наистина ли нещата са толкова сериозни?

— Засега — продължи Емили Пауъл-Хил — хакерът просто ни демонстрира какво може. Дава ни да разберем докъде може да стигне, ако реши да доведе нещата докрай. Тоест при една евентуална война. Ако не променим кодовете си, не бихме били в състояние да отблъснем неговите атаки. Лошото е, че дори и да ги променим, пак няма никаква гаранция, че няма да представляват детска играчка за него… Това е положението.

Президентът въздъхна тежко.

— Големи ли са нанесените поражения?

— Направил е пробив във всички безжични комуникационни системи на армията — отвърна адмирал Стивънс Броуз. — В центъра ни за международно разузнаване в Метуит, Великобритания, в комуникационната мрежа на ФБР, в електронното разузнаване на ЦРУ…

— Системите са били блокирани само за кратко — намеси се Емили Пауъл-Хил, — но стига да иска, би могъл…

В Овалния кабинет настана гробно мълчание. Всеки от присъстващите довърши мислено края на тази фраза и по лицата на президента, съветника по въпросите на националната сигурност и четиримата висши военни преминаха гняв, паника, мрачна решителност и напрегнат размисъл.