Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Поклати глава, впечатлена от необичайната обстановка, ослуша се, за да се увери, че е сама, и се залови за работа. Не разполагаше с много време, а трябваше да прерови всяко кътче от помещението.

Смит седеше на ръба на болничното легло, загледан в лицето на приятеля си. Марти изглеждаше дребничък и крехък, сякаш смален, а чаршафите му бяха все така гладко изпънати, както и при предишните посещения — сигурен белег, че този пациент не помръдва и лежи, без да променя позата си. Въпреки че това не беше точно така. Макар и още да не беше излязъл от комата, Марти показваше плахи признаци на подобрение и от време на време потрепваше с клепачи, с крак или с ръка. Това можеше да се види и от болничния му лист на екрана на компютъра.

Първата работа на Смит, след като се увери, че охраната е подсилена, беше да проследи показателите за състоянието на Марти на монитора. Приятелят му беше стабилизиран и по всичко личеше, че не след дълго ще го преместят от интензивното отделение в обикновено.

— Здравей, Марти — усмихна се Смит, като се наведе над него и стисна ръката му. Дланта му беше топла и суха, дишането — спокойно, равномерно дишане на спящ човек, но Смит искаше да изтръгне Марти от този коварен сън, да го върне към живота. И той му заговори отново — за общите им преживелици от детството, за училищните години, припомняше си подробности, вълнуваше се — опитваше се да стимулира мозъка на Марти, да отключи потока на мислите и на спомените.

— Спомняш ли си последния път, когато си поговорихме? Беше у вас, във Вашингтон. — Той напрегнато се взираше в спокойното, безизразно лице. — А после си се качил на самолета и си се озовал тук. Направо не повярвах, като разбрах. Преди човек насила не можеше да те качи на самолет. Трябваше… да ти опрат пистолет в гърба. — Той се засмя. — И то в буквалния смисъл. Както оня път, когато бяха по петите ни, спомняш ли си? — Смит помълча. — И… ето че се срещаме… в Париж.

Изражението на Марти изобщо не се промени.

— Разбрах, че си работил в института „Пастьор“…

Сега вече Марти трепна. За частица от секундата като че ли ток беше преминал през него.

— Знаеш ли, говорих с дъщерята на Емил Шамборд — продължи Смит с нарастваща възбуда.

Марти помръдна с устни.

— Та тя ми разказа как си се появил ненадейно и си предложил помощта си.

Устните на Марти отново се раздвижиха, като че ли се мъчеше да прошепне нещо.

— Марти? Искаш да ми кажеш нещо ли? За Шамборд ли се отнася? Хайде, приятелю, опитай се. Знам, че можеш. Кажи ми какво се случи онази вечер? Какво стана с ДНК компютъра? Давай, Марти. Кажи ми.

Устата на Марти се отвори и отново се затвори. Лицето му поруменя от усилието. Смит беше виждал пациенти, излизащи от кома, и знаеше, че някои от тях се възстановяват бързо, докато при други процесът е по-бавен и мъчителен, както когато се опитваш да върнеш към живот отдавна обездвижен мускул.

Изведнъж Марти стисна ръката му. Но преди Смит да се съвземе от изненадата, приятелят му се отпусна, изтощен докрай. Усилието окончателно беше изчерпало силите му. Смит, станал свидетел на този отчаян напън, изскърца със зъби, вбесен на хората, причинили това на приятеля му. После заговори отново, без да пуска ръката на Марти. Стерилната тишина на болничната стая беше нарушавана само от гласа му и от тихото бръмчене на апаратурата до леглото. В разказа му се повтаряха отново и отново имената Шамборд и „Пастьор“, като Смит се надяваше те да раздвижат съзнанието на Марти и отново да породят някакъв импулс.

Изведнъж чу женски глас зад гърба си:

— Господин Смит!

Извърна се.

— Да?

Беше сестрата от пропуска. Подаваше му някакъв бял плик.

— Това е за вас. Пристигна преди около час, но бях забравила, че сте тук. Моля да ме извините. Можеше сам да поговорите с приносителя.

Смит благодари и взе писмото. То гласеше:

Генерал Роланд ла Порт ще си бъде у дома в Париж тази сутрин и ще се радва да ви приеме, когато ви е удобно, за да го информирате за хода на разследването.

Моля, позвънете на посочения телефон, за да уточните часа на посещението си. Ще ви обясня как да стигнете до дома на генерала.

Генерал Хенц го беше предупредил, че френският генерал държи да поговори с него. Така че тази покана не го изненада. Освен това, по думите на Хенц, генерал Ла Порт поддържаше тесни контакти с френската полиция и местните разузнавателни служби, така че може би би могъл да хвърли известна светлина по въпроса, който вълнуваше Смит.