Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Не съм сигурен, че… — започна Клайн, но връзката изведнъж прекъсна.

— Шефе? Какво стана? — извика Смит в слушалката, но на другия край цареше гробно мълчание. — Шефе! Чуваш ли ме?

Нямаше никакъв сигнал, нито дори глухо бръмчене, нищо. Смит провери батерията — всичко беше наред. Странно. Изключи телефона и се опита той да набере. Не успя. Връзката беше пропаднала. Какво ставаше? Телефоните на Първи секретен бяха защитени от интервенции, допълнително подсигурени срещу аварии от всякакъв характер. Това просто не можеше да се случи. Но ето че се беше случило. Опита се да набере няколко други телефонни номера — все така безрезултатно.

Най-после включи лаптопа си и пусна възможно най-безобидния имейл: „Рязко влошаване на времето. Силните гръмотевици ми пречат да те чуя. Как е времето там?“

Докато изчакваше отговора, закрачи напред-назад, отиде до прозореца и го отвори широко. В стаята нахлу свежата прохлада на утрото. Измитите от дъжда улици се събуждаха за новия ден. Облаците се бяха разнесли и небето беше ясно, като озарено изотвътре. Искаше му се да се наслади докрай на това усещане за чистота и прохлада, да се полюбува на гледката на пробуждащия се град и да загърби мрачните мисли, но го чакаха куп задачи. Въздъхна, загърна се с халата, мушна револвера в джоба си и седна отново пред компютъра. „Грешка“, гласеше безстрастното съобщение на екрана. Сървърът отказваше. По дяволите.

Очевидно го чакаше тежък ден. Поклати глава, притеснен не на шега, и отново занатиска бутоните на клетъчния телефон. Нищо. Облегна се назад, опитвайки се да не изпада в паника.

Първо Диего Гарсия.

После електрозахранването в Западните щати.

А сега и това.

Свръхсекретната, свръхзащитена безжична комуникационна система на американската армия беше извън строя. Защо?

И какво ли още щеше да последва?

Дали наистина някой изпробваше ДНК компютъра на Шамборд?

Или някой невероятно добър хакер създаваше проблеми с най-обикновен силиконов компютър?

Молеше се да е второто.

Но в случай, че си имаше работа с хора, в чиито ръце беше молекулярният компютър на Шамборд, след проведения разговор с Клайн те биха могли да засекат координатите му и да се доберат до него. А със сигурност вече си задаваха някои въпроси.

Трябваше да изчезва. Нямаше никакво време за губене. Облече се набързо, нахвърля в сака дрехите и принадлежностите си, взе лаптопа и мушна револвера в кобура на кръста си. Спусна се надолу по стълбите, като се ослушваше. Никъде по етажите не се чуваше шум. По коридора не срещна никого. Във фоайето също нямаше жива душа. Хотелът още спеше. Измъкна се безшумно навън. Прозорците на околните сгради бяха като вперени в него очи на митично чудовище. Прекоси тясната уличка и излезе на булевард „Сен Жермен“, където се смеси с първите минувачи и се придвижи до Северната гара. Там смени таксито и се отправи към болницата „Помпиду“, където лежеше Марти. Знаеше, че Клайн ще се опита да се свърже с него веднага щом това бъде възможно.

Тъмнокосата жена беше с обичайните си семпли дрехи и ниски, поолющени обувки. Тя крачеше надолу по екзотичната парижка улица, чиито миризми напомняха повече за Северна Африка или за Близкия изток.

Мавритания я забеляза още щом излезе от входа на сградата. Самият той беше с дъждобран и джинси като обикновен парижки работник. Изглеждаше забързан и вглъбен в себе си като повечето минувачи, но от зоркия му поглед не убягваше нищо. Успя да забележи, че дрехите й, макар и поизбелели, са грижливо изгладени, а обувките закърпени от добър обущар, както и че чантичката й е доста поовехтяла и изглежда направо демоде, въпреки че жената беше все още млада. Всичко съвпадаше.

Зави на първата пресечка, после сви в следващата пряка и повтори това още няколко пъти, като при всеки завой хвърляше крадешком поглед назад. Както и предполагаше, скоро загуби жената от поглед. Кимна доволно и хлътна в метрото.

След първите няколко завоя жената се беше уверила, че ще разполага с достатъчно време да свърши замисленото, и побърза да се върне обратно. Успя да си отключи входната врата на сградата, от която беше излязъл Мавритания, качи се на третия етаж и без никакво затруднение отключи вратата на апартамента му.

Озова се в помещение, което напомняше декор от арабските приказки или дори бедуинска палатка в сърцето на Сахара. Краката й потъваха в меките килими. Килими висяха и по стените и дори закриваха прозорците, което предизвикваше у нея клаустрофобия и същевременно обясняваше защо, погледнати отвън, прозорците на апартамента винаги изглеждаха тъмни.