Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Хвана отпуснатата ръка на приятеля си и леко я стисна.

— Марти, чу ли какво каза лекарят? Започваш да се оправяш. Марти? — Той се взираше настойчиво в безизразното лице. — Какво, за бога, се случи в „Пастьор“ онази вечер? И какво си търсел ти там? Върху молекулярния компютър на Шамборд ли работеше?

Трепна ли Марти или така му се стори?

Джон продължи да говори с нараснало вълнение:

— Марти, събуди се, моля те! Имам нужда от теб! Ти си единственият, който знае какво точно се е случило… Помогни ми да разплета този възел! Знам, че можеш. — Той помълча и добави: — Не съм си представял, че ще се срещнем при такива обстоятелства…

Остана с приятеля си повече от час. Държеше ръката му, говореше му, но Марти изобщо не реагираше. Беше трепнал само веднъж — при споменаването на института „Пастьор“. Най-после Смит въздъхна и се изправи. Време беше да тръгва. Трудно щеше да разбули загадката сам, без помощта на Марти, но трябваше да опита. Време за губене нямаше.

В този момент в рамката на вратата се появи висок мургав мъж в униформата на санитар. Той гледаше право към Смит и в погледа му освен изненада се четеше нещо студено и безмилостно, някаква стаена заплаха. Няколко мига двамата се измерваха с очи, после санитарят изведнъж побягна, а Смит скочи и се втурна след него, като измъкна в движение револвера от кобура си. Не само изражението на санитаря не му хареса — имаше нещо много подозрително и в начина, по който държеше сгънатите чаршафи, преметнати през дясната му ръка, докато самата тя оставаше скрита… Да убие Марти ли беше изпратен? И от кого?

Навън в коридора всички гледаха като втрещени лудешката гонитба. Санитарят събаряше онези, които не успяваха да се отстранят навреме от пътя му, а Смит го следваше по петите с викове:

— Спрете го! Въоръжен е!

Като чу това, санитарят остави преструвките и рязко се извърна. В ръцете му проблесна миниавтомат. Дулото мрачно зееше, но изстрел не последва. Човекът очевидно беше професионалист и смяташе това предупреждение за достатъчно.

Чуха се уплашени писъци и сестрите и лекарите мигом се хвърлиха на земята.

Смит изблъска от пътя си една количка с храна и продължи преследването. Нямаше да остави този тип да се измъкне.

Терористът сви в един от коридорите и хлопна вратата в лицето на Смит. Смит срита вратата и профуча покрай един изгубил ума и дума техник.

Озова се в сепаре за гореща терапия, където една от сестрите, пребледняла, закриваше с халат разсъблечения пациент.

— Къде е? — задъхано попита Смит. — Къде е санитарят?!

Сестрата посочи една от вратите и Смит се спусна натам. Обезумели от ужас сестри и пациенти бяха притиснали гръб до стените на коридора, сякаш покрай тях току-що беше профучало смъртоносно торнадо и по чудо ги беше оставило живи.

Смит хукна в посоката, в която бяха приковани всички погледи. „Санитарят“ се беше добрал до дъното на коридора и събори една празна количка с бельо, за да забави преследвача си. Смит тихо изруга. Ако се спреше, за да отмести количката, щеше да загуби ценно време и той предпочете да я прескочи. Напрегна мускули и прелетя от другата страна, въпреки че коленете му за миг отмаляха от приземяването. Успя някак да запази равновесие и хукна след мъжа с автомата. Зад гърба му се чуха сподавени възклицания. Потта му течеше на струи, но му се струваше, че настига мъжа. В този миг обаче той хлътна зад някаква врата с надпис „Пожарен изход“. Смит се спусна след него, но в последния момент с периферното си зрение забеляза сянката, спотаена зад вратата. Беше набрал скорост и единственият начин, по който можеше да реагира, беше да се предпази с ответен удар. Сблъсъкът, който последва, го разтърси, но Смит се задържа на краката си и на свой ред нанесе удар с рамо на нападателя си. „Санитарят“ явно не беше очаквал толкова бърз отпор и ударът го свари неподготвен. Той отхвърча настрани и се свлече по стъпалата. При падането удари тила си в стоманените перила, но бързо се окопити. Не срещнал достатъчно съпротива, Смит също залитна и този път не успя да запази равновесие. Всичко стана само за няколко мига. Изпусна револвера си и полетя надолу към циментовия под. Усети болка в гърба, но стисна зъби и се изправи, залитайки. Дори успя да грабне отново револвера си, но последното, което видя, беше сянката на нападателя, застрашително наведена над него. После някаква остра, пронизваща болка замъгли съзнанието му и всичко потъна в мрак.