Робърт Лъдлъм: Парижкият вариант

Капитан Бонард сбърчи вежди.

— Възможно е да си прав, но не открихме абсолютно никакви доказателства, че доктор Шамборд е довел експеримента си до успешен край. Но, от друга страна, всичко беше в развалини… А ти сигурен ли си, че не си направил прибързани заключения?

Жан-Люк отново кимна.

— Напълно сигурен, сър. Нали през цялото време бях до него. Почти до самия край… Не разбирах всичко, което правеше, но… — Той изведнъж се сепна. — Казвате, че компютърът му е унищожен и че не сте намерили никакви записки, нищо, което да доказва, че окончателно е приключил създаването на прототипа?

— Точно така. Всъщност нищо чудно, след такава опустошителна експлозия. Но странното е, че и в базата данни на компютъра майка нямаше нищо.

— Естествено, че няма да има. Докторът се боеше, че достъпът до базата данни би бил прекалено лесен, и не искаше да рискува бележките му да попаднат в ръцете на когото не трябва. Затова си водеше записки на ръка, в личния си бележник. После, когато приключеше работа, го заключваше в сейфа на лабораторията. Там, в сейфа, беше целият му проект, до най-малките подробности.

Бонард изпъшка.

— Значи всичко е безвъзвратно изгубено…

— Може би не съвсем… — тихо каза Жан-Люк.

Капитанът го изгледа изпитателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Че… можем да успеем да възстановим проекта му — задавено каза Жан-Люк. Сърцето му биеше до пръсване.

— Да нямаш копие от записките му?!

— Не точно… Но съм водил мои записки. Не толкова подробни може би, защото не всичко ми беше съвсем ясно, но може и да излезе нещо… Шамборд ни беше забранил да си водим бележки — на мен и на оня странен американец, но аз го наблюдавах внимателно и вечер възстановявах всичко по памет. Така че в записките ми е отбелязано всичко — от първата… почти до последната стъпка. Може да има някои дребни пропуски, но мисля, че в ръцете на експерт записките ми може да се окажат много ценни.

— Разбира се! — развълнувано каза капитанът. — Със сигурност записките ти ще ни послужат много. А… къде са те сега?

— Тук, сър — Жан-Люк посочи куфарчето в краката си. — Никога не го изпускам от поглед.

— Браво, Жан-Люк! Само че сега ще трябва да побързаме. Онези може да са те проследили и всеки момент да се появят. Нищо чудно и да са вече тук. — Той пристъпи до прозореца и огледа осветената от уличните лампи улица. Трима мъже влизаха в един от пристанищните барове, други двама тъкмо излизаха. Неколцина работници търкаляха бъчви вино от единия от складовете и ги товареха в спрелия до отсрещния тротоар камион. Някакъв бездомник седеше, облегнат на стената, и главата му клюмаше като в дрямка.

— Ела насам, Жан-Люк. Огледай ги хубаво. Някое от лицата да ти се струва познато?

Жан-Люк поклати глава отрицателно.

— Не, сър.

Капитан Бонард видимо си отдъхна.

— Е, значи няма да се наложи да си играем на криеница поне засега и да се измъкваме през задния вход. Но все пак трябва да действаме бързо. Не разполагаме с много време. Хайде, събирай си нещата и да тръгваме!

Жан-Люк го погледна благодарно и се наведе да вземе куфарчето си.

Но в мига, в който младежът се извърна, Бонард грабна с едната си ръка възглавницата от кушетката, а с другата измъкна 7,65-милиметров револвер със заглушител. Пистолетът беше стар френски модел от края на петдесетте — такива вече не се произвеждаха. Беше оръжие за истински професионалист — без предпазител, и капитанът обичаше гъделичкащото чувство за флирт с опасността, което повишаваше адреналина му.

Младежът забърза към вратата, но гласът на капитана го спря:

— Жан-Люк!

Младежът се обърна. В погледа му се четеше преданост и безгранично доверие. После зениците му се разшириха от изненада и той машинално вдигна ръка, като да се предпази.

— Капитане…

— Съжалявам, синко. Но тези записки наистина ми трябват. — И капитан Бонард се приближи към смаяния младеж, притисна възглавницата към тила му и допря пистолета до слепоочието му. После стреля. Кръв и парченца мозък опръскаха възглавницата. Куршумът мина през нея и се заби в отсрещната стена.

Капитан Бонард примъкна тялото към кушетката, като внимаваше да не изцапа с кръв стаята. После го сложи да легне с възглавницата под главата, свали заглушителя от револвера, сложи оръжието в лявата ръка на Жан-Люк и отново стреля. Този път изстрелът изтрещя. Шумът беше оглушителен и със сигурност щеше да привлече вниманието на някого. Капитанът не разполагаше с много време. Вторият изстрел беше перфектен, виждаше се една-единствена зейнала дупка на челото, а по пръстите на Жан-Люк имаше барут — никой нямаше да се усъмни, че младежът се е самоубил, потресен от загубата на своя многообичан доктор Шамборд.