Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Това наистина беше съвременен тип болница — не липсваха дори плувен басейн и фитнес център.

На входа на интензивното имаше въоръжена охрана. Смит се легитимира на френски като близък на доктор Мартин Целербах.

— … Бих искал да разговарям с лекуващия му лекар, моля.

— Доктор Дюбост в момента е на визитация — уведоми го една от дежурните сестри. — Сега ще му изпратя съобщение.

— Благодаря. А бихте ли ми показали стаята на доктор Целербах? Ще го почакам там.

— Разбира се. Ако обичате.

И след като охраната щателно прегледа документите му, сестрата го поведе по дългия коридор на интензивното, където всички шумове на външния свят сякаш изчезваха, стъпките не кънтяха, а лекарите и сестрите разговаряха шепнешком. Светлината също беше мека, приглушена, само лампичките на свръхмодерната апаратура примигваха от време на време. Човек добиваше усещането, че машините до леглата контролират всичко, което до голяма степен беше точно така.

Марти беше в третото сепаре отляво и лежеше неподвижен, безпомощен сред всички тези жички и тръбички, с които се опитваха да поддържат жизнените му функции. Лицето му беше смъртнобледо и нито едно мускулче не трепваше, но дишането му беше равномерно. Смит го гледаше със свито сърце.

На екрана на компютъра можеше да проследи показателите за състоянието на Марти. При инцидента приятелят му беше получил множество натъртвания и охлузвания, но най-сериозна беше травмата на главата, в резултат на която все още се намираше в дълбока кома. Продължителната кома криеше опасност от мозъчно увреждане, внезапна смърт или, което беше още по-лошо, изпадане в състояние на „жив труп“. И все пак прогнозите не бяха съвсем неблагоприятни. Това че Марти не беше на командно дишане и че от време на време покашляше, прозяваше се или примигваше, означаваше, че жизненоважна част от мозъка още функционира и даваше известна надежда.

— Доктор Смит? — приближи се към него дребен мъж с прошарени коси. — Разбрах, че току-що пристигате от Съединените щати.

Това беше Едуард Дюбост, лекуващият лекар на Марти.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Бихте ли ми дали малко повече информация за състоянието на доктор Целербах?

Доктор Дюбост кимна.

— Имам добри новини за вас. Състоянието на приятеля ви започва да се подобрява.

На лицето на Смит се изписа облекчение.

— Наистина ли? Точно преглеждах показателите от сутринта и не видях…

Доктор Дюбост се усмихна.

— В тях още не съм отбелязал промяната — трябваше да видя спешно един от пациентите. Сега ще актуализирам информацията в компютъра.

Докато говореше, пръстите му пробягаха по клавиатурата.

— Както виждате, доктор Целербах още е в кома, но тази сутрин най-после реагира на стимулация — помръдна ръката си и каза няколко думи.

— Слава богу… Значи има вероятност скоро да излезе от комата и да се възстанови?

— Вече да — увери го доктор Дюбост, докато актуализираше информацията в болничния лист.

— Крайно време беше — от експлозията са изминали повече от двайсет и четири часа. Непрекъснато се увеличава рискът от загубване или частично нарушаване на мозъчните функции…

— Така е. С това са свързани и нашите опасения.

— Но щом веднъж вече се е повлиял от стимулацията, има надежда за благоприятен изход, нали? Предполагам, че ще изпратите някоя сестра, която да работи с него — да му задава въпроси, да се опитва да предизвика ответна реакция…

— Точно това правя в момента — лекарят довърши съобщението, което набираше, и се изправи. — Не се безпокойте, доктор Смит. Приятелят ви е в сигурни ръце. След не повече от седмица ще може спокойно да разговаря с вас. Виждам, че сериозно сте загрижен за състоянието му — добави той. — Можете да останете при него колкото искате, но аз трябва да продължа визитацията си. Ще се видим пак. Доскоро.

И доктор Дюбост излезе забързан, а Смит приседна на ръба на леглото. След този разговор малко му беше олекнало. По всичко изглеждаше, че най-страшното беше минало и Марти щеше да започне да се възстановява. Докато гледаше спокойното, сякаш заспало лице на приятеля си и диаграмите, които просветваха на монитора, Смит се върна мислено назад в онези далечни години, когато двамата с Марти, ученици в гимназията, току-що се бяха запознали и чичото на Джон беше успял да диагностицира синдрома на Аспергер, от който страдаше Марти. После пред очите му като на филмова лента мина кошмарът с убийството на София и пламналата епидемия от вируса на Хадес, когато беше потърсил помощта на Марти.