Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Не бива да ставате, мосю. Главата ви е ударена лошо. Кажете ми как се чувствате.

Смит остави лекаря да светне първо в едното, а после и в другото му око с миниатюрното фенерче.

— Как се чувствам ли? Страхотно.

Това, разбира се, беше лъжа. Главата му още кънтеше, сякаш го бяха ударили с чук. А какво всъщност…?

Той изведнъж се опомни, блъсна ръката на доктора и трескаво се озърна.

— Къде е?! Къде отиде санитарят?! Този човек е опасен! Той имаше автомат…

— Доколкото виждам, и вие сте въоръжен — отбеляза полицаят от охраната, като го гледаше навъсено. Смит усети недоверието му и побърза да бръкне във вътрешния джоб на сакото си. Той беше празен.

— У вас ли са документите ми за самоличност?

Полицаят кимна.

— В такъв случай знаете, че съм полковник от американската армия. Извадете личната ми карта от калъфа — под нея е разрешителното за внасяне на личното ми оръжие в страната.

Полицаят побърза да провери. Останалите наблюдаваха мълчаливо. Съчувствието на повечето лица беше заменено от подозрителност.

След като се увери, че всичко беше така, както казваше Смит, полицаят му върна документите и оръжието, макар и някак неохотно.

— Разбрахте ли кой е бил нападателят ми? — попита Смит. — Беше облечен като санитар и…

— Бил е в униформа на санитар? — вдигна вежди лекарят. — Чий е този район?

— На Фарук ал-Хамид — бързо отвърна единият от охраната.

— Оня човек не беше Фарук — възрази другият. — Сигурен съм. Видях го, като тичаше.

— И аз го видях — подкрепи го една от сестрите. — Фарук е по-дребен. Не може да е бил той.

— Нека да довърша прегледа — отново се наведе над него лекарят.

— Няма смисъл. Вече съм добре.

Болката беше понамаляла и Смит наистина чувстваше главата си прояснена.

Лекарят прибра фенерчето и се изправи.

— Усещате ли главата си замаяна?

— Ни най-малко — увери го Смит.

Лекарят сви рамене.

— Вие самият сте лекар и сте наясно какви опасности крие травмата на главата. Но ми изглеждате гореща глава и не мога да ви задържа насила, въпреки че, както знаете, желателно е да останете известно време в покой и под наблюдение. И все пак… не виждам обезпокоителни симптоми — погледът е фокусиран, цветът на кожата е добър, говорите свързано… Ще ви пусна на ваша отговорност. Моля ви само да се пазите и ако почувствате някакво неразположение, да се върнете в болницата. Обещавате ли?

— Да, докторе. И ви благодаря за проявената загриженост. А… ще мога ли да поговоря с шефа на охраната?

— Аз ще ви заведа — предложи единият от униформените мъже.

Той го поведе към по-отдалечен кабинет, снабден със свръхмодерни електронни системи за наблюдение, компютри и охранителни камери. Прозорците на кабинета гледаха към паркинга, а на стената имаше няколко фотографии в рамка. От едната гледаха петима мъже във военни униформи с изпити лица и трескаво горящи очи. Снимката беше правена някъде в джунглата и като се вгледа по-внимателно, Смит позна Диен Биен Фу — мястото, където през 1954 г. французите били окончателно разбити и Франция загубила една от най-големите си колонии.

— Шефе, това е човекът, който се опита да спре въоръжения санитар — представи го служителят от охраната.

— Подполковник Джон Смит от армията на Съединените щати.

— Пиер Жирар. Седнете, полковник.

Без да приеме протегната ръка на Смит и без да се надигне от мястото си, Жирар кимна към стола срещу бюрото си. Началник-охраната имаше набита фигура и беше облечен в поизносен костюм с разхлабена вратовръзка. Приличаше повече на дългогодишен детектив от Сюрте 1 1 Френските служби за сигурност. — Бел.ред. , отколкото на частен охранител.

— Санитарят, ако това изобщо е бил санитар, беше дошъл в интензивното, за да убие Мартин Целербах.

— Санитарят не е бил санитар? — Жирар погледна въпросително служителя от охраната.

— Това е районът на Фарук ал-Хамид — обясни той, — но според очевидци въоръженият мъж не е бил Фарук.

Шефът на охраната вдигна телефона.

— Свържете ме с „Личен състав“.

Изчака с безизразно лице, без никакви признаци на нетърпение. Бивш детектив, приел бюрократичната машина като необходимо зло, което обаче не му пречеше да си върши работата.

— Ало… Имате ли санитар на име Фарук ал-Хамид? Работи в интензивното… Да? Така ли?! Ясно… Благодаря. — Жирар остави слушалката и се обърна към Смит: — Оставил е бележка, в която съобщава, че е болен и изпраща братовчед си да поеме задълженията му. Очевидно това е нашият човек.