Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Тейър въздъхна и някак си се успокои.

Киавели го гледаше замислен. Агентът на Клайн бе бивш капитан от спецчастите, действал в Сомалия и Судан. По-късно бе изпълнявал специална мисия в планините и пещерите на Източен и Северен Афганистан. Последната му задача бе Дейвид Тейър. Когато му я възложиха, първо бе запитал дали Тейър може да бъде изведен от Китай.

Основно бе проучил района на полевия затвор и стигнал до заключението, че за съответната операция има нелоши предпоставки.

Ставаше дума за дълбока провинция, макар и сравнително гъсто населена, но пък в Китай рядко населените райони се броят на пръсти. Като не се смята Чунцин, пътищата се оказаха с лошо качество, военните гарнизони — разпръснати, летищата — примитивни. А пък в района на Дацзу последните изобщо ги нямаше — за негов късмет.

Охраната бе добре въоръжена, но пък недостатъчно дисциплинирана. Което би се отразило на евентуалната им отбрана при светкавично и професионално организирано проникване на добре екипиран и обучен отряд. С малко външна помощ, а Киавели знаеше откъде да я осигури, и с мъничко късмет опитен екип можеше да влезе в обекта и да изведе Тейър за не повече от 10 минути. И да бъде във въздуха в разстояние на 20 минути, при това на половината път до границата, преди да са пристигнали добре обучени и достатъчно силни военни подразделения.

Големият въпрос бе физическата издръжливост на Тейър. Засега Киавели бе доволен от видяното. За възрастта си затворникът изглеждаше в сравнително добра форма.

— Как се чувствате здравословно, доктор Тейър? — попита го капитанът.

— Добре… е, колкото може на моите години. Болежки тук и там, схващания, понякога умора повече отколкото трябва, но то си е нормално. Не ми се налага да прескачам високи огради или да се катеря на Монт Еверест, я. Китайците ни поддържат в добра физическа форма — тук има сума ти нивя и други неща за обработване.

— Не правите ли малко гимнастика — обща физическа подготовка. Изключвам тичане и ходене на по-дълги разстояния, нали?

— Е, доколкото може в затвора, да. Сутрин и вечер в килията — минимални упражнения за здраве, така да се каже. Иначе директорът държи затворниците непрекъснато да са заети, да работят, а не да се събират на групички, да си шушукат и да замислят някоя беля. Безделието навежда на разни мисли, води до отегчение и недоволство — опасно съчетание за един затворник, още повече политически. Аз върша чиновническа работа, разбира се…

Тейър замълча, сетне се досети за какво намеква капитанът, впи в него късогледи очи и тихо запита:

— Вие да не сте натоварен да ме измъкнете оттук?

— Е, в известен смисъл, да. Само че има някои нерешени въпроси. Съображения, знаете, или задръжки, така да ги нарека. Не е само до физическото ви състояние, а какво мисли и моят началник, какво може и какво не може да направи президентът. Нали разбирате?

— О, да. Отлично. Целият ми живот бе такъв. Политика. Интереси. Дипломация. Тези фактори винаги действат, нали? Същите „съображения“, които принудиха Държавния департамент да запази в тайна от мен какво действително сме вършили в миналото, да речем през 1948 г. Ето, тези неща и наивността ми ме докараха до сегашното положение.

— Вижте, няма да останете още дълго тук, особено ако успея да си защитя тезата. А смятам, че това ще стане.

Дейвид Тейър кимна и се изправи.

— Трябва да ходя на работа. Вас сигурно днес ще ви оставят на мира. Но утре вече ще ви изпратят да работите по нивите.

— Така ми казаха и моите приятели — тъмничарите.

— Е, какъв ще е следващият ви ход?

— Да докладвам.

Хонконг

От скъп бутик в „Конрад Интернешънъл“ Джон си купи широкопола бяла шапка, като използва кредитна карта на името на друго свое прикритие — г-н Рос Сидър от Тъксън, Аризона. Наложи я и чак тогава си взе стая, сетне даде неприлично голям бакшиш на пиколото, че да запомни г-н Сидър. А влезе ли си в стаята, мигом се захвана за работа. Преоблече се в сивите панталони и шарената хавайска риза, върху тях нахлузи костюма, с който бе посетил „Донк & Лапиер“ на вчерашния ден. Малко му стягаше, но можеше да изтрае. Сложи си и русата перука, а под колана на кръста затъкна беретата.

Бе готов да действа. Този път набута синьото яке, гуменките и полуизпразнената раница в черното куфарче и с него напусна стаята.

Във фоайето не забеляза нищо подозрително. Отвън тръгна по „Куинсуей“ и навлезе по-надълбоко в територията на Сентръл. Тълпата сама го понесе в някаква посока и той не й се противопостави. Бе на няколко преки разстояние от хотела, когато забеляза познати лица: трима от онези типове, дето вчера бяха спешно пристигнали при телефонната будка в Каулон. И пак изглеждаха въоръжени с подутините под саката. Сега ли го бяха забелязали или си го следяха отпреди? Не бе сигурен. Развърнаха се във верига — през трафика и пешеходците — но не се приближиха. Само вървяха след него. Смит не направи опит да им избяга, просто и той продължи спокойно напред.