Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Хотелът все още се виждаше, когато Джон се наклони към шофьора и небрежно рече:

— О, промених си решението. Няма да пътувам днес. Отведете ме, моля, в „Конрад Интернешънъл“. Мисля, че хотелът е на „Куинсуей“ 88 в Сентръл.

Дацзу, Китай

Още преди хиляди години религиозни художници и скулптори са ваяли и боядисвали каменни статуи, дълбали са релефи и образи в планински скатове, пещери и подземни кухини около отдалеченото село Дацзу. Днес обаче то е голям център с повече от 800 000 жители, с множество небостъргачи и други високи сгради, с прилежащи към града терасирани добре поддържани оризища, неголеми ферми и имения. Красивата и все така грандиозна природа, тамошните почва, климат, зелените просторни полета благоприятстват градския тип градинари и фермери. Те са отлични специалисти и често изкарват по три реколти годишно, макар и да използват методиката и подходите на своите прадеди.

Полевият затвор се намира на не повече от пет мили от гигантската статуя на Спящия Буда, издълбана край Бяодиншан. Изолиран и сравнително добре прикрит сред релефа, той е комплекс от свързани с пътеки постройки зад висока ограда, по чиито ъгли има стражеви кули с часовои. Към затвора води черен път, по него не пътуват нито туристи, нито гражданите на Дацзу. По околни нивя и оризища под егидата на далечното правителство в Пекин се трудят затворниците. На работа ги докарват и откарват въоръжени пазачи. С местните хора нямат никакъв или почти никакъв контакт. Макар и сигурността и условията да изглеждат по-леки, в Китай не се отнасят милостиво с онези, които са обявени за престъпници.

Възрастният мъж бе един от малцината затворници, на които бе позволено да не работят на полето. Не го принуждаваха и да излиза на сутрешните разходки. Ползваше се и с други дребни привилегии: сравнително голяма килия, която делеше само с един друг съкилийник. Престъпленията му бяха извършени толкова отдавна, че сегашните тъмничари и директорът на затвора не ги помнеха или изобщо не ги знаеха. Това своето рода невежество му носеше още едно преимущество: не го мразеха, не го виняха, не се страхуваха от него, та съответно непрестанно да търсят поводи за наказания. По тази причина, донякъде и заради възрастта му, повечето пазачи често се отнасяха с него като с техен дядо: позволиха в килията да има котлон, от време на време му отпускаха по някое и друго лакомство, даваха му книги и вестници, писалки и хартия. Това ставаше неофициално и тайно, но бе известно на обичайно строгия началник, бивш полковник от Китайската народна армия, който в този специфичен случай си затваряше очите.

Нещата вървяха така, докато рано сутринта един ден старият му съкилийник не се прибра при него, а въведоха друг, значително по-млад човек, при това не бе китаец. Събитието значително разтревожи стареца. Навън бе все още тъмно, онзи се излегна по гръб, така си и остана. От време на време отваряше очи и поглеждаше тавана, но мълчеше.

Намръщен, старият затворник се зае с ежедневните си занимания, упорито и целенасочено, решен да не позволява на новодошлия да му променя рутинните навици.

Новият бе висок и жилест, макар и възслаб, с обветрено, видимо брулено от времето лице, може би някога е било и красиво. Сега бе силно сбръчкано, с потънали навътре бузи и дълбоко хлътнали в орбитите очи. Очи интелигентни, сигурно затова все в земята гледаше. Така, изглежда, бе по-безопасно.

Същата сутрин по-късно старият мъж отиде на редовната си работа — бе писар в затворническата канцелария. А дойде ли обяд, се върна в килията и си отвори консерва — супа леща западно производство, загря я на котлона и седна сам на направената от сандъци маса да се храни.

Новият затворник, може би на около 50 години, май така и не бе помръднал от нара. Лежеше със затворени очи, но изглеждаше напрегнат, сякаш нещо го мъчи отвътре. Такова поне бе усещането на другия. Гледаше здравото, мускулесто тяло и му се струваше, че то като че ли е в някакъв стрес.

Изведнъж новият се надигна, почти скочи от нара и изтича до вратата. По лицето му бе избила гъста сива четина, в тон с прошарените коси. Отвори вратата и огледа бараката, която бе празна, защото останалите бяха на работа по полето. Затвори я, върна се на нара и отново си легна в същата поза, сякаш изобщо не бе ставал.

Старецът го наблюдаваше с известна завист, примесена с възхита и съжаление. Нали и той навремето бе изглеждал горе-долу така — атлетичен, жилав. Само че вече не беше същият, нямаше и да бъде. Старост, нерадост.