Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Значи в основни линии „Олтмън“ е гигантска финансова холдингова фирма — рече, размишлявайки на глас, Джон — Къде е азиатската централа? В Хонконг ли?

Питаше се как ли ще му се отрази на задачата.

— Да, там е.

— Какви езици говори бившият филипински президент, освен, разбира се, неговия и английски?

— Общо шест говори добре, включително френски и холандски. Обаче не е на мястото си сега. От няколко месеца бил на лечение в Швеция. Проверихме и се оказа, че от седмици не е разговарял с Хонконг.

— Е, тогава чия е втората кандидатура?

— На Ралф Макдърмид, инвестиционният гуру — основател на компанията.

— Макдърмид ли? Че откъде тогава идва името „Олтмън“?

— То е първото име на баща му — обясни Клайн. — Олтмън Макдърмид. Фалирал бизнесмен — по време на Голямата депресия си загубил дрогерията, тъкмо я разработвал. Успял да я възстанови, сетне отново я загубил през 60-те години, когато в неговото градче в Тенеси за пръв път стъпила веригата „Уолгрийн“. След това повече не е работил. Съпругата му издържала семейството като проста чистачка.

— Значи може да се окаже, че Ралф Макдърмид избива стари комплекси за сметка на татето. Или пък се е уплашил до смърт, че и на него може да му се случи, затова натрупва огромни състояния — за резерв — усмихна се Джон.

— Или е такъв финансов гений, че просто не може да се спре — възрази Клайн. — Я забрави майтапа. Сега Макдърмид се намира в Хонконг. Той си е американец, не говори нищо друго, освен английски.

Джон помисли малко.

— Добре, картинката ми се поизяснява. Обаче какво, по дяволите, общо може да има Макдърмид с „Императрицата“? Тя е просто кораб с товар. Цялата работа ми се струва нелепа — дребна риба цаца за такъв финансов титан като неговия бизнес.

— Вярно. Само че информацията ни е безспорно вярна: „Олтмън Груп“ притежава „Донк & Лапиер“, а тази — втората — е равностоен съпритежател заедно с „Летящият дракон“ на „Императрицата“, съответно и на товара й. Какво мислиш, че очаквам от теб, а? Значи очаквам моментално да ми намериш третото копие на декларацията. Захващай се с голямата риба Ралф Макдърмид. Виж как ще се върже с „Императрицата“ и най-важното — провери дали у него е третото копие.

Петък, 15 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Президентът Кастила помълча замислен. Търсеше максимално подходящи думи да обясни и тежестта на онова, което се канеше да разкрие, и причините, поради които досега бе мълчал. Огледа се — намираха се в обезопасената срещу всякакви опити за подслушване или проникване Ситуационна зала в подземието на Белия дом, а срещу и около него на конферентната маса се бяха настанили петима мъже, трима от които го гледаха озадачено.

— Тъй като се срещаме на това място, господа, очевидно се досещате, че налице е нещо достатъчно сериозно. И преди да ви опиша ситуацията, бих искал да се извиня поне на трима от вас, че не съм ги уведомил за нея в един по-ранен стадий, сетне пък ще изясня защо всъщност наистина не би трябвало да се извинявам.

— На ваше разположение сме, г-н президент — обади се вицепрезидентът Брандън Ериксън и напълно искрено добави: — Както винаги.

Жилав и мускулест, Ериксън имаше лъскава черна коса, правилни черти и напомнящо харизмата на Кенеди приятно излъчване, което американците намираха за обезоръжаващо. Бе на 40 години, но изглеждаше по-млад, известен бе най-вече с динамизма и неизчерпаемата си енергия, истинската му сила обаче бе в бързата и остра мисъл, интелигентността и финия политически усет, просто невероятни за стажа му в политиката.

— Каква ситуация? — незабавно откликна министърът на отбраната Стантън и в гласа му прозвуча подозрение.

Огледа присъстващите на масата, плешивото му теме заблестя под таванното осветление.

Държавният секретар Абнър Паджет само запита:

— Значи да разбирам, че адмирал Броуз и г-н Аурей вече знаят за онова, което се каните да ни кажете?

Гласът му бе измамно спокоен, но в очите му проблясваше обида. Беше човек пълен и горд, с вродена самоувереност, сега обемистото му тяло запълваше стола изцяло. На него Кастила разчиташе много, бе го изпращал отново и отново по най-горещите точки на планетата с най-тежки задачи и в непредвидими ситуации. Паджет винаги бе оправдавал доверието, винаги бе успявал да преодолее бариери, да смекчи корави сърца. Той бе най-подходящият кадър за заплетени или деликатни дипломатически мисии. У дома обаче бе точно противното — избухлив и докачлив.