Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Адмирал Броуз трябваше да знае — отряза президентът и изгледа събеседниците си сурово. — А на Чарли съобщих едва тази сутрин, за да може да свика настоящото заседание. Ето, самите ви реакции доказват, че няма нужда да се извинявам. В нашия кабинет и административен апарат май са се навъдили прекалено много лични амбиции, а за егото на някои хора изобщо да не споменавам! Още по-лошо е — и всички вие отлично знаете каква е самата неукрасена истина, — че някои хора са си развързали езиците и дрънкат където трябва и не трябва, и то по теми, които са строга държавна тайна. Сега ясен ли съм на всички?

Хенри Стантън порозовя.

— Намеквате за изтичането на информация, нали? Надявам се, че това поне не се отнася до мен, сър.

— Не намеквам, а говоря именно за изтичане на информация и бележката ми се отнася абсолютно за всички — сопна се Кастила и впи очи в Стантън. — Взех решение още в началото: в създадената ситуация няма да информирам никого, освен на базата на крайната необходимост. И то онази необходимост, която не вие, а аз намеря за нужна. И никой друг. И държа на това решение!

Очите му засвяткаха със стоманен блясък, бе стиснал зъби, оглеждаше седналите около масата един по един и в този миг лицето му ужасно заприлича на изваяните в стените на каньона в Монюмънт Вали, Аризона, образи на големи американски държавници.

Вицепрезидентът побърза да се намеси с примирителен глас:

— Разбира се, че разбираме деликатното положение, г-н президент. Някои решения са удивително трудни, но затова пък сме избрали именно вас. Знаете, че разполагате с пълното ни доверие.

Обърна се към Стантън и Паджет и добави:

— Съгласни сте, нали, господа?

Министърът на отбраната прочисти гърло и смирено отвърна:

— Разбира се, г-н президент.

— Абсолютно — обади се и държавният секретар от другата страна.

— Е, добре. Дойде времето, когато става наистина нужно и вие да научите фактите — рече Кастила и се приведе над масата с далечен поглед, сякаш загледан някъде в небитието. — С една дума, господа, налице е нещо като повторение на инцидента с кораба „Инхъ“.

Името стресна присъстващите, раздрусани и с потъмнели лица, те напрегнато заслушаха президентския разказ по-нататък. Кастила нахвърли релевантните факти точно и ясно, изпускайки Фред Клайн и неговата организация, както и информацията за собствения си баща. Говореше и гледаше подчинените си: всеки един от тях вече размишляваше как ситуацията би могла да засегне собственото му ведомство и ангажименти.

Кастила завърши с няколко отправени към вицепрезидента слова:

— И все пак, Брандън, искам да ти се извиня. Трябваше да ти кажа по-рано — в случай, че нещо ми се бе случило.

— Едва ли това би помогнало особено, сър. Но напълно разбирам. Изтичането на информация засяга всички нас. А при създадените обстоятелства и нуждата от абсолютна тайна вероятно и аз бих постъпил както вас.

Президентът кимна с благодарност.

— Оценявам отношението ти, Брандън. Сега нека обсъдим задачите на всички нас при евентуална ескалация на кризисната обстановка, която ще ни принуди да огласим случая и да се обърнем към обществеността без нужните доказателства. Разбирате сами, че тогава ще се наложи да спрем „Императрицата“ в открити международни води.

Пръв заговори адмирал Броуз.

— Добре е да се опитаме да прогнозираме евентуалните китайски реакции. Особено след като са засекли нашата фрегата. Би трябвало още да преценим възможните размери на конфликта, за да вземем съответните военни мерки.

Паджет подкрепи идеята и добави:

— Обаче не само размерите на конфликта, а и възможностите ни да го избегнем или ограничим.

— Отново се създават напомнящи Студената война предпоставки — мрачно се намеси вицепрезидентът. — Можем да стигнем до истинска трагедия. Но в момента, за съжаление, алтернатива не виждам.

Тук се намеси Аурей.

— Изключително важно, господа, е да бъде запазен този разговор в абсолютна тайна. Това трябва да бъде разбрано много добре! Ако изтече информация за „Императрицата“, е, тогава ще знаем… че е бил някой от нас.

Хората се спогледаха, намекът не бе приятен, но пък точен. Закимаха един по един в знак на съгласие, а Кастила огледа всички поред, прочисти гърло, понечи да каже нещо.

И неочаквано и за себе си премълча. Защото изведнъж в съзнанието му се появи странен въпрос: колко деца имат общо присъстващите тук? Сравнително бързо си отговори: дванайсет. Шестима мъже с 12 деца. Изненада се, че знае точния брой. Още повече помнеше и имената им. Значи интуитивно бе мислил за това. Е, не знаеше името на най-малкия Абнъров син, наскоро се беше родил.