Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Така изглежда.

— Е, защо? Какво искат те? Да го използват и да си припишат всички заслуги ли?

— Хм, сигурно. И тези, които се въздържат да го разпнат с пирони за стената и да го одерат жив, а и онези, които не желаят да сключат бърза сделка и да го пуснат по живо, по здраво, за да си трае относно техните дела.

— Вие държахте да присъствате на всички разпити, нали? — попита Кот.

Генерал Роуз кимна, сви устни, челюстите му се свиха, като на готов да избухне в ярост човек.

— Точно така. Откажат ли да изпълняват нашите искания, по дяволите отива и помощта за тях, и техническото обучение, дето им предоставяме. Обаче за да съм стопроцентово сигурен, просто сложих мои хора в охраната.

— Правилно.

Генералът извади пурата от устата и огледа улицата отвън. Не видя нищо обезпокоително, тогава се извърна към Кот.

— Доведохте ли специалисти?

— Разбира се. Експерт по техника на разпитите от ЦРУ и капитан от ВВС, който говори моро — отвърна Кот, без да споменава, че води и личния си готвач. — С тях е и личният ми адютант. Утре ще се включим и ние.

— Хубаво. Само че ще се включите, ако убедите филипинците довечера на вечерята. В смисъл да разрешат.

Кот се усмихна самоуверено.

— Проблем няма да има.

Почти веднага след разговора пристигнаха в просторно, разпростряно на значителна площ извънградско имение. То бе любезно предоставено от правителството в Манила за временна главна квартира на американската военна мисия в страната. Тук заговориха на незначителни, ежедневни теми, заради онези, които може би си правеха труда да подслушват. Генерал Роуз съпроводи Кот до определените за него стаи. Да почине под гальовните струи на климатичната инсталация, че да е свеж за тазвечерната среща и вечеря с манилските политици и военни.

— Е, ще се видим довечера, генерале — протегна ръка на прага Кот.

Роуз я пое и я стисна здраво, но не пропусна да процеди между стисналите пурата зъби:

— Аз съм готов. Само че поспете по-дълго. Почивката ще ви е нужна.

Кот влезе в просторното помещение, в чийто ъгъл приветливо подухваше климатик. Затвори вратата след себе си и изчака пет минути. Сетне я отвори и надникна навън, оглеждайки се в двете посоки на коридора. Нямаше никой.

Клекнала под прозорец на главната сграда отвън, стройна жена в униформа на капитан от американските ВВС притискаше контактен микрофон към стената. Беше същата, която пристигна на борда на транспортния самолет със заместник-министъра на сухопътните сили.

В апартамента звучаха стъпките на Кот. Сетне се чу типичният звук на натискани на телефонна клавиатура бутони, а и повдигането на слушалката.

— Тук съм — рече гласът на Кот. — Да. При всички случаи трябва да съм се върнал до 6 часа следобед. Два часа ли? Добре. Къде? Клуб „Корехидор“ ли каза? Идвам.

Слушалката изщрака, поставена обратно на вилката, изскърца дървен стол, чуха се отдалечаващи се стъпки, след малко на пода тихичко потропнаха свалени обувки, пружините на качествен матрак меко изсъскаха. Кот бе решил да отпочине, преди да отиде на срещата с неизвестния телефонен събеседник. А може би просто си бе полегнал под мрежата против насекоми, с отворени очи, загледан в тавана, по който вероятно лазеха всевъзможни тропически гадинки.

Капитанът с пилотската униформа бе преводачката на заместник-министъра. На закачената за елегантната блуза значка пишеше името й: капитан Ванеса Лим.

Жената прибра микрофона и бавно се отдалечи в градината. Нямаше време да почива и името й не беше Ванеса Лим.

Хонконг

Най-трудната задача за работещ под прикритие агент е да не прави нищо. Джон Смит стоеше на носа на ферибота и се преструваше, че се любува на калейдоскопичната картина наоколо. Макар че космите на врата му бяха положително настръхнали, той не се обръщаше да провери докъде е стигнала движещата се сред хората двойка китайци. Вероятно заглеждаха всяко лице, дрехите, поведението. Най-вече последното. Но нямаше начин да са сигурни как точно изглежда човекът, който се бе обадил в „Донк & Лапиер“. Още по-малка бе вероятността някой от хората на Фен Дун или той самият да знаят със сигурност, че полковник Джон Смит се намира в Хонконг.

Минимална възможност, но все пак възможност. Да, повтори си той, възможно, но малко вероятно. Както веднъж бе казал големият хуморист Деймън Ръниън: „Състезанията невинаги ги печелят бързите, нито пък битките — силните. Но то всъщност важно е как да направиш облога…“ Ами да. Въпрос на шанс.