Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Нито са от органите на сигурността, още по-малко са полицаи, бе първата му мисъл. Съвсем друго нещо.

Засега не поглеждаха към малката гостилница, само че нямаше нужда да си подлага късмета на изпитание, знаеше го отлично. При това бе получил нужната информация — реакцията бе точно такава, каквато бе очаквал.

Изхвърли останалите в блюдото мазни скариди в съда за боклук и внимателно пое в обратната посока — към гарата. Следващият фериботен курс за остров Хонконг бе след три минути. Купи си билет.

Качи се на борда и се отправи към носа. Прехвърляше епизода в ума си, повтаряше си чертите на шестимата, стараеше се да запомни лицата им. Дали не бяха хора на Фен Дун?

Нищо чудно да са негови маши, доста неща в поведението им бяха доволно познати. Досети се, че трябва да играе ролята на турист, и любопитно се огледа. Гледката в протока бе поразително красива. Джон бе чувал за тези природни хубости, бе гледал и снимки — но ефектът на живо бе съвсем друго нещо. Само отпред панорамата бе неописуемо прекрасна и трудна за възприемане — капацитетът на човешките очи е просто недостатъчен да обхване всичко — десетките кораби, лодки, баржи, яхти, сини сампани, живописно раздвижени като детски играчки по лазурната водна повърхност. Встрани изпъкваха доковете със закотвени кораби, наобиколилите острова крайбрежни сгради. Сред тях се извисяваха небостъргачи с най-различна височина, струпани като готови за нападение исполини, закичени в гърдите с многоцветни символи и неонови надписи. А най-отзад бяха планините, допрели в небесата забулени в облаци върхове. Грамади, излъчващи титанично спокойствие, тържествени, вечни. На изток над водата пък се кипреха островите, същински пирамиди. В най-общи линии картината бе огромна, смайваща както в Ню Йорк, очарователна.

Фериботът потегли и цялата тази картина като че затича насреща му — е, този ефект бе повече от поразяващ. Затаи дъх и по стар навик се огледа. И незабавно забеляза двама от онези шестимата! С ръце, напъхани под саката, замръзнали погледи, движеха се бавно през тълпата право към него.

Манила, Филипините

Новият модел на транспортния С-130 кацна на международното летище точно в 14,00 часа под синьо като стъкло небе и прегарящо слънце. Придвижи се към отдалечен хангар стоянка, на достатъчно голямо разстояние от комерсиалните терминали, където го очакваха два военни автомобила — щабна кола в защитни цветове и брониран джип от типа хъмви.

Хангарните врати плавно се затвориха, стълбичката меко се спусна. От колата изскочи униформен шофьор, заобиколи я тичешком и отвори задната врата точно срещу самолетния изход.

По стълбичката с гъвкава походка слезе заместник-министърът на сухопътните сили Джаспър Кот, изисканите черти на лицето му скрити зад големи черни очила, а след него сръчно се изнизаха четирима помощници. Кот пристъпи към колата, а шофьорът застана мирно и отдаде чест. Елегантен както винаги в прекрасно ушит по поръчка двуреден костюм с жилетка, Кот вежливо кимна с глава и се настани в автомобила. След него, но в хъмвито, бързо се накачиха и придружителите.

В щабната кола вече имаше друг човек. В униформа, на пагоните по една-единствена сребриста звезда. Бригаден генерал. Седнал до задния прозорец от отсрещната страна, запалил дебела ароматна пура, генерал Еманюъл Роуз, наричан още Мани, любезно запита:

— Дразни ли ви димът, г-н министър?

— Не и ако ви помага за мисленето, генерале — отвърна Кот и отвори прозореца.

Колата потегли, след нея и хъмвито. Излязоха през странична врата в хангара и веднага ги лъхна жаркото манилско слънце.

— В дадения случай по-скоро ми подпомага търпението — учтиво отвърна Роуз и пусна две кълба дим, докато гумите меко пърпореха по горещия асфалт. — Но на онези хора вие просто няма да им повярвате.

— Разбира се, че ще им повярвам. Нали работя във Вашингтон, федерален окръг Колумбия.

Кот се загледа през прозореца към палмите и буйната тропическа растителност. Горещият въздух изобщо не му пречеше. В далечината се мяркаха още мангови дървета, мирта и хибискус, в небето над тях се виеше рояк птици в ярка, многоцветна окраска. Над асфалта играеше синкава мараня. Тук бе поне с десет градуса по-горещо, отколкото във Вашингтон. Жега, влага, плодородие.

— Добре го казахте.

— Как смятате? Пленникът от Ал-Сайед истински ли е? Бил известен лидер на ислямистките партизани от Минданао? Вярно ли е — това питам?