Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Дайте ми няколко часа, сержант, нали? Имате клетъчен телефон, предполагам?

— Тъй вярно, сър — сержантът потупа предния джоб на униформеното яке. — Свършете си работата на спокойствие.

Кот закрачи по покрита с изящни плочки пътека към високия портал на дома. Портата бе масивна, величествена — от истински махагон, обкован с блестящи медни ленти и гривни, включително декоративно чукало във формата на навита змия. Почука и по-скоро усети, отколкото видя, че шпионката се отваря и затваря за частица от секундата.

Тогава портата се открехна и на прага се показа дребничка филипинка. Беше на не повече от 16 години и чисто гола, ако не се смятат пурпурните високи обувки и закаченият максимално високо жартиер в същия цвят на левия крак. Изражението на Кот изобщо не се промени.

Девойката го въведе в богато мебелирано помещение, където се намираха още двайсетина жени на различна възраст и степен на разсъбличане. Някои стояха прави, други седяха, трети са бяха изтегнали по канапетата. Край едната стена се простираше великолепно организиран бар с каквото му на човек душата поиска. Момичето прекоси стаята, Кот — след него. Десетките чифтове женски очи внимателно го оценяваха. Изкачиха се по стръмно вътрешно стълбище, каквото бихте могли да видите само в мадридски богаташки дом. На втория етаж излязоха на широк, застлан с тъмночервен килим коридор. Филипинката продължи по него и спря пред последната врата. Там му се усмихна, отвори и му направи път да влезе.

Кот пристъпи прага и се озова в просторно помещение с нашарени на златисти пръски червеникави тапети, позлатена дървения, комфортни тапицирани в тъмна кожа мебели, малък бар и гигантско легло на четири крака с балдахин. Момичето затвори вратата и стъпките му заглъхнаха.

— Харесва ли ти посрещачката, Джаспър? — запита Ралф Макдърмид, седнал в полуприкрит зад канапе люлеещ се стол.

Бе весел, ухилен до ушите като самодоволно прозяващ се котарак. И лицето, и позата на закръгленото му тяло издаваха благоразположението на отлично отпочинал човек.

— Че тя е на възрастта на дъщеря ми, за Бога, Ралф — оплака се Кот. — Налага ли се да се срещаме именно на такова място?

— Прекрасно прикритие — без да мигне от укора, възрази всевластният шеф на „Олтмън Груп“. — Тук ме познават, радвам се на пълна протекция. Освен това ми се нрави и обстановката, и обкръжението. Първокласна стока и обслужване, нали така?

— Всеки с вкусовете си — изръмжа Кот.

— Колко либерално и егалитарно от твоя страна, Джаспър, нали? — засмя се Макдърмид. — Я поседни, пийни нещо, по дяволите, отпусни душата. Поне ние двамата си знаем, че не си онзи благонравен чичо, за какъвто се представяш. Я ми разкажи за Джон Смит.

— За кого?

— За полковник Джон Смит, военен лекар и учен, Джаспър — повтори Макдърмид и натисна монтиран в стената бутон, а зад бара мигом се материализира млад филипинец в бяло сако.

— Армейски човек? — Кот бе искрено озадачен. — Дори и не съм чувал за него. Защо? Какво отношение има той към нас? Да не ни се пада някакъв…?

Обърна се към бармана и кратко поръча:

— Водка-мартини, чисто, малко лимон.

— Пада ни се опасен, ей такъв ни се пада. Няма ли да попиташ дали е важен? Важен е, да… и защо ли?

Сетне Макдърмид най-сериозно разказа събитията от убийството на Мондрагон до операцията на тюлените по извеждането на Смит от китайското крайбрежие.

— Разполага с копие от документа със съдържанието на пратката на кораба ли? Боже мой… — ахна Кот.

— О, не — прекъсна го Макдърмид, — не, и слава Богу. За малко да го отнесе, но ние си го взехме. Не съм сигурен дали всъщност го е разглеждал или дали е разбрал какво е държал в ръцете си. Мондрагон обаче определено бе наясно, което не е чак толкова страшно, защото копелето е мъртво. Само че постановката сега е доста тънка, ако се досещаш какво ти казвам: искаме във Вашингтон да научат какво точно носи „Императрица майка“, но да не бъдат в състояние да го докажат.

Барманът пристигна с мартинито на Кот на бляскав сребърен поднос. Кот отпи, въздъхна одобрително.

— Значи проблем няма. Пристъпваме към действие, така ли?

— Пристъпваме с пълна сила, но не бих казал, че проблем няма — прокашля се Макдърмид и поклати високата коктейлна чаша към бармана, който незабавно загря какво искат от него. — Съмнявам се, че Смит или хората, които са го изпратили, ще се примирят и откажат.

— Какво ми говориш, Ралф? Кои са тези хора, които са го изпратили ? Какви? Сигурно е от ЦРУ. Те понякога назначават бивши армейци.