Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Например да ме свържете с г-н Жан Донк.

Маришал за малко не изтърва слушалката.

— Какво? О, да разбира се, сър, един момент.

Въздъхна дълбоко, за да успокои лудо биещото си сърце, и се досети да добави:

— Изчакайте за секунда, сър. Сега ще го повикам.

Остави слушалката върху шкафа и понечи да стане, сетне я взе отново, вече почти овладян:

— Само че това може да отнеме няколко минути, затова, моля ви, не затваряйте, нали?

— Ще изчакам колкото мога — заяви гласът отсреща.

От своя телефон Маришал прехвърли линията на изчакване и лудешки набра друг вътрешен телефон.

— Сър, току-що го потърсиха по специалната частна линия!

— Кого? Него ли?

— Да, сър!

— Да не е Юй Юнфу или г-н Макдърмид?

— Със сигурност не.

— Внимавай да не затвори! Задръж го на всяка цена!

— Ще се опитам… — обеща Маришал и превключи линията отново.

— Съжалявам, сър. Имаме известни затруднения, в момента г-н Донк отсъства от офиса, опитваме се да се свържем с него… възможно ли е да ви помогна аз? — говореше той с учтив глас, в който трептеше искрено усърдие и желание за помощ. — Може би ако ми обясните по каква работа го търсите…

— Благодаря, но няма нужда.

В офиса влезе мъж, вървеше на пръсти, поставил показалеца на устните си, с въпросително повдигнати вежди. Маришал закима енергично, напрягайки ум как да задържи човека на телефона за по-дълго време.

— Много е възможно г-н Донк да е излязъл за обяд… извън сградата, да. Ако ми оставите своя телефон и име, ако обичате и съобщение, непременно ще му предам в секундата когато се върне. Да. Убеден съм, че незабавно ще ви се обади. При това, моля ви, зная, че ужасно се дразни, когато изпусне важен делови разговор… ало? Ало, ало? Ало, сър?!

— Какво става?

Маришал бавно постави слушалката върху апарата и обясни.

— Затвори. Мисля, че се досети, г-н Кройф.

Човекът на име Шарл-Мари Кройф кимна, вдигна телефона от бюрото на Маришал и попита:

— Ти не включи ли търсача?

— Разбира се, че го включих, само че се обаждаше от обществен уличен телефон в Каулон.

— Дай номера и мястото — нареди човекът и бързо си ги записа.

Каулон

Грешка направих! Така си рече Джон Смит, след като върна слушалката на вилката. Точно така, грешка. Или номерът е бил специален и нерегистриран в указателите, или човекът просто не съществува. Или и двете. Разбира се. Сега онези отсреща бяха предупредени, че някакъв си тип — говорещ американски английски — им души във вратовете, знае онзи номер. Единствената неизвестна величина бе дали са успели да проследят откъде се обажда. А този въпрос има само един добър отговор: той лично трябва да приеме, че са го проследили.

Джон Смит или по-точно майор Кенет Сен Жермен, доктор по биологическите науки с висока научна титла, бе пристигнал със самолет в Хонконг. Бе кацнал на международното летище на остров Лантау само преди два часа, минал през митницата и взел експресен летищен транспорт за хотел „Шангри-ла“. Носеше перука с дълга руса коса, за да прилича на застаряващото хипи и знатен микробиолог Кен. В стаята не загуби никакво време. Уточни местонахождението на фирмата „Донк & Лапиер“, набута перуката в джоба, облече нов костюм от подходящ за климата плат и излезе.

Отвън бе страхотна жега. Градът пъшкаше под тежък влажен килим, примесен с горещ въздух. Нещо необичайно за средата на септември. Атмосферата съдържаше и добра мяра дизелови изпарения, влажна сол, вонята на най-разнообразни пържени меса и риба. По улиците се движеха огромни вълни хора, автомобили, автобуси, и то при всички случаи в много по-големи количества от тези в Шанхай. Насочи се към морската гара Стар Фери, като се буташе в хората, избягваше неволните удари и чуждите лакти, залиташе и ругаеше под нос. Така стигна до уличния телефон.

Сега обаче бързо потегли оттам, като се смеси с множеството около пристанището. С поглед потърси подходящо заведение за хранене с аламинути, откъдето да наблюдава телефонния автомат. Е, в това отношение имаше поне едно преимущество: в Хонконг ежедневно се намират хиляди говорещи американски английски чужденци, които си приличат ужасно много един на друг, поне за китайците.

Бе изял малка част от поръчаното ястие, когато долетяха два черни автомобила и спряха на известно разстояние от будката. От недалечното заведение му се стори, че са мерцедеси. От тях излязоха шестима в костюми, до един китайци, и се развърнаха ветрилообразно, след което закрачиха към автомата, внимателно оглеждайки хората около него. На пръв поглед оръжие не носеха, но саката им бяха закопчани, а на съответните места — подозрително издути. Смит интуитивно усещаше излъчващата се от тях заплаха и трептящото във въздуха напрежение.