Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Биенас обаче не върна усмивката, а със загрижено лице напусна помещението и тръгна към капитанската каюта. Стигна вратата и почука.

— Влез.

Капитан Червенко бе зад бюрото, записваше нещо в дневника. Незабавно забеляза угриженото лице на помощника си.

— Какво се е случило, Франк?

— Мисля, че са ни усетили, сър — отвърна Биенас и преразказа разговора си в радарното отделение.

— И всеки път сме променяли курса?

— Опасявам се, че да, сър. Дежурен е бил Канфийлд. Пък той нали си е новак.

Червенко въздъхна и кимна.

— Е, по-добре да бе станало по-късно, но няма как. Така или иначе щяха да ни усетят. Интересно какъв им е радиотрафи…

В същия миг иззвъня вътрешният телефон.

— Радиоотделението докладва: долавяме значителен радиотрафик на китайски.

— Ха — възкликна Червенко, — тъкмо за това говорехме. Мичман Уао на мостика.

— Слушам, сър.

Капитанът натисна друго копче на интеркома, обадиха се от машинното.

— Главен механик, нужна ми е пълна мощ. До дупка.

Сетне се изправи и побутна Биенас към вратата.

— Хайде на мостика.

Там завариха Уао, който незабавно докладва:

— Разбрали са, че сме по петите им, сър, и панически потърсиха връзка с Пекин и Хонконг.

— Панически? — тихо попита Червенко.

— Тъй вярно, сър. Странно наистина. Знаят кои сме. Искам да кажа, разпознали са, че сме боен съд на САЩ. Фрегата на ВМС.

— Значи на борда имат военен радар — усмихна се накриво Биенас.

Капитанът кимна смръщено и незабавно отправи бинокъл към хоризонта.

— Нареди на механика да даде всичко от себе си. Вече няма какво да се крием. Нека видят пък ние какво носим на борда.

Денят бе ясен, слънчев, морето сравнително кротко, видимостта почти отлична. Фрегатата бързо увеличи скорост, набра около 28 възела и намали чак когато китайският кораб се показа.

Капитан Биенас също насочи бинокъла си.

— Същото ли виждаш, Франк? — пошегува се Червенко.

Биенас кимна. На палубата на „Императрица майка“ се бяха струпали множество членове на екипажа, сочеха с ръце към морето и оживено ръкомахаха. На пристройката над тях се появи офицер и видимо закрещя нещо, но напълно безрезултатно.

— Онези юнаци се поразтревожиха — рече Биенас.

— Именно — потвърди капитанът. — Никой не им е казал, че продължаваме да ги следваме и сега са изненадани. Но така или иначе някой е очаквал да се появим… ние или някой като нас.

— Иначе защо им е такъв радар и специални оператори.

— Точно така. Франк, поеми мостика. И ги дръж под око. Изкъсо. То рибата вече е хваната, значи можем да подготвяме тигана.

— Какво смятате, че ще направят китайците, сър?

Червенко вече слизаше по стълбата с намерение да се свърже с адмирал Броуз и да докладва. Извърна се и сви рамене:

— Не съм сигурен. Но смятам, че доста хора във Вашингтон ще си зададат същия въпрос много скоро.

Четвъртък, 14 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Президентът Кастила седеше на кресло в спалнята в Белия дом и се опитваше да чете. Всъщност се безпокоеше относно евентуалното подписване на договора за човешките права с Китай. Мислеше и за други неща. За бащата, когото никога не бе опознал, за големите му страдания. Липсваше му и първата дама, ама много.

С четенето определено не вървеше, беше разсеян, текстът му бягаше. Остави книгата и потри уморени очи. Най-много му липсваше покерът на две ръце с Каси, оспорвана игра, дългогодишен навик. Играеха всяка вечер, когато по една или друга причина някой от двамата не можеше да заспи. Обичайно печелеше Каси — 8 от 10. Сега бе на официално посещение в Централна Америка, придружена от голяма група журналисти, вършеше добра работа за националните каузи. Той обаче би предпочел тази вечер тя да си е тук. При него.

По едно време се замисли. Какъв ли ще стане животът им, когато свърши мандатът му? В този миг Джереми почука на вратата.

— Какво има? — сопна се президентът, без да се усеща, че тонът му е доста рязък.

— Г-н Клайн на посещение, сър — бе отговорът.

Кастила се сепна и побърза да каже:

— О, въведи го, Джереми, съжалявам, тъкмо мислех за госпожата.

— И ние също, г-н президент — усмихна се любезно личният сътрудник.

Не заигра ли лека усмивчица по лицето му, когато излизаше? Много важно. Той, Джереми, ако не знае какво правят през вечер президентът и президентшата, кой друг? И Кастила се усмихна също, само че побърза да скрие усмивката си зад строга гримаса.