Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Благодаря ви, сър.

Капитанът прекъсна връзката и се отпусна на стола, разсеяно загледан в тавана. Настоящата задача не бе рутинно проследяване или мисия, в която може да се наложи обстрел на противник. Каквато обикновено възлагат на фрегатните командири. Тук имаше определен риск, може би голям, евентуално боен сблъсък, който да му струва дори и съда. В същото време налице бяха и огромни шансове. Във ВМС по принцип не съществува по-голям риск от това да потопят поверения на командира кораб. Е, това му дава и голямо преимущество — да спечели боя и да направи шеметна кариера. Или пък обратното.

Източнокитайско море

Корабните двигатели изреваха дълбоко в търбуха на самолетоносача. Целият корпус завибрира, Джон го усети чак в костите. Но въпреки това шумът и усещанията бяха приятни, успокояващи, докато в отстъпената му каюта очакваше да го свържат с вашингтонската щабквартира на Фред Клайн в яхтклуба. А може би Фред не е там? Възможно ли е да е прескочил някъде? Няма голямо значение, така или иначе ще го намерят. Познаваше му навиците отлично. Най-вероятно бе да си е в претъпкания кабинет. Може би се храни въпреки късния час, ако изобщо се е досетил, че трябва да похапне нещо.

Подводницата го бе отвела до самолетоносача, закотвен някъде северно от Тайван, заобиколен от цяла флотилия бойни и спомагателни съдове. Имаше натрапчивото усещане, че флотският адмирал и корабните командири са леко раздразнени. Сигурно смятат, че измъкването на работещ под прикритие в неприятелско обкръжение таен агент е прекалено дребна задача за мощния им флот, дори загуба на време и ресурси. След кратък разговор и чашка кафе с един от командирите го бяха довели направо в тази каюта. Тук се бе изкъпал, избръснал и преоблякъл. Сетне помоли да го свържат с Вашингтон.

Сега чакаше и си мислеше за уйгурите, най-вече за Алани. Надяваше се да са се измъкнали сполучливо, живи и здрави. Изведнъж телефонът иззвъня и Джон рязко грабна слушалката.

— Изтеглиха те невредим, а, полковник? — гласът на Клайн бе изцяло лишен от емоции и някак си безплътен.

— Благодарение на твоя милост, флота на САЩ и малко местна помощ — засмя се Смит и накратко докладва за развитието на нещата след предишния им разговор от хотела. — Уйгурите се борят за независимост от Китай, но съзнават, че едва ли скоро ще я постигнат. Затова и не хранят особени илюзии. На този етап са готови да се примирят дори и с гаранции за запазването на собствената си култура и обичаи. Мирният договор на президента Кастила ще се окаже може би именно нужният им за целта инструмент. Най-малкото ще помогне, а може пък да доведе и до нещо далеч по-съществено.

— Ето ти още една причина да се постараем да помогнем за подписването му — отвърна Клайн. — Значи Махмут се оказа Мондрагонов агент?

— Мисля, че трябваше да те информирам за това.

— Точно така. Нещо ново относно декларацията?

— Предполагам, че досега са я унищожили. Ако им сече пипето… поне онзи екземпляр.

— Възможно — Джон ясно чуваше пухтенето на Фредовата лула. — В същото време докладваш, че според теб са те проследили с уйгурите чак до онзи плаж. А при положение, че са унищожили документа, защо ще се налага да те елиминират? Това намирисва на непрофесионално престараване. Определено ненужен риск. Убеден ли си, че преследвачите не са били от полицията или органите на сигурността?

— Достатъчно убеден.

Пухтенето отсреща се усили.

— Тогава значи има нещо друго. Не желаят декларацията да попадне в наши ръце, това е очевадно. Обаче имаха предостатъчно време да решат проблема така, че никой никога да не може да се добере до нея. При това се опитват да те ликвидират, и то със собствени усилия. Без помощта на полицията.

Джон се замисли, усещаше накъде бие Клайн.

— Въпросните хора просто не желаят китайското правителство да разбере за декларацията, пък и за стоящия зад нея случай, още повече, че в цялата работа се е набъркал и американски агент. А в ДОБ знаеха, че съм там и че за моето присъствие си има причина, но така и не можаха да я разберат. Конците дърпа същата фигура, която е принудила Юй Юнфу да се самоубие, тя и не желае случаят да се разчува.

Помисли още и запита:

— Дали пък по върховете в Пекин не е започнала вътрешна борба за власт, а? Не знаеш ли нещо?

— Или за това става дума, или за сенчеста сделчица на някой от шанхайските баровци.

— В нов Китай това не е ли все едно и също?

Пухтенето отсреща спря, в тишината сякаш затрептя скрито напрежение. А Клайн каза: