Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Внезапно зърна тъмната маса, подала се над водата като туловището на исполинско морско чудовище. Беше американската подводница и слава Богу! Вече бяха на броени метри до съда, когато прожекторът ги намери и картечницата на носа запя смъртоносна песен. Куршумите засегнаха задния десен край на сала в мига, когато тюлените се качваха на борда, повлекли със себе си Смит.

Глас от високоговорителя на надстройката властно изкомандва:

— Всички долу! Всички долу!

Сега патрулният съд ги освети изцяло, а сирената му зарева ожесточено, истерично. Екипажът вече потопяваше подводната лодка, докато Джон и тюлените стремглаво се бутаха един в друг надолу по тесните стълбички под люковете. Последните побързаха да ги затворят, а морето жадно нахлу през бързо стесняващите се отвори. Картечните куршуми зачаткаха като ситни чукчета по тежкия корпус, вече напълно безвредни. Подводницата бавно потъна, последна се скри кулата, а патрулният кораб направи няколко безсилни кръга отгоре, стрелците за последен път обсипаха водата с картеч.

Долу заведоха Джон в малка кабина и го оставиха да се почисти и почине. Първата мисъл, която се завъртя в главата му под душа, бе, че преследвачите им на брега едва ли бяха от ДОБ. Защото ако бяха, едва ли съдът щеше да бъде само един. Не, които и да бяха онези, господарят им видимо бе частно лице.

Пекин

Както и подобава на старши член на Постоянния комитет, Вей Гаофан разполагаше със заобиколен с висока ограда дом — неголям комплекс постройки — в рамките на Чжуннанхай. Намираше се на подбрано място, недалеч от покритото с лотосови листа Южно езеро, наричано още Нанхай. В двора се кипреха върбови дръвчета с боядисани стволове, грациозно разлюлени от ранните утринни бризове, морно надвесили масленозелени листа над килима тучна трева. Сред него се виеха застлани с плочки алеи, а около тях бяха подредени отлично поддържани цветни лехи и декоративни храсти. Покрити като пагоди, оградени с дървени колони с изваяни по тях дракони, облаци и жерави — символи на благосъстояние и дълголетие — четирите сгради на комплекса бяха предостатъчни за нуждите на Гаофановото семейство. В едната живееше Вей и съпругата му, във втората — дъщеря им със своето дете и бавачката му, в третата бе кабинетът с допиращи се офиси, а в четвъртата се канеха гостите.

Слънцето току-що изгряваше, когато въведоха Фен Дун в украсения с безценни реликви от кажи-речи всички китайски династии чак от времето на великия Хан кабинет на Вей. Познавач и ценител на чая, домакинът тъкмо отпиваше лонжин от фина порцеланова чашка, а богатото ухание изпълваше помещението. За разлика от виното, което с отлежаването става все по-хубаво и ароматно, чаят е най-благоуханен — а и най-скъп — именно в годината, в която е бран. Сегашният бе един от най-изисканите китайски видове, може би с най-деликатния букет, скорошна реколта от Ханчжоу, едва ли на повече от шест месеца.

Издул едрия си гръден кош над смешно тънички крака, плешивият Вей не си направи труда да почерпи Фен, нито го покани да седне, нито се постара да прикрива гнева си.

— Значи американският военен ти избяга, а? — крясна той.

— Избяга и на хората от ДОБ — тихо възрази Дун и остана прав пред разгневения Вей, впил в него присвити очи.

— За твой късмет — отряза го Вей.

— За наш късмет… — кротко го поправи Фен, като гледаше всемогъщия член на Постоянния комитет спокойно и без да трепне.

Вей отпи от чая, потисна гнева.

— Обаче генерал Чу и майор Пан подозират нещо.

— Подозират, но нищо не знаят и никога няма да научат.

Вей се намръщи и изгледа посетителя си изпитателно.

— Ами съпругата на Юй Юнфу? Чувам, че и тя изчезнала…

Фен сви рамене.

— Какво би могла да стори тя? Нищо. С баща й е свършено, тя е достатъчно интелигентна, знае го и няма да гъкне. Отлично разбира, че зависи от личното ви благоволение — само то може да направи живота й приятен. Или обратно. Също и този на децата й.

— Вярно е — поукроти се Вей, но съмнението остана в очите му. — Я кажи, много ли е печен този американец? И как успя да избяга?

— Добре е подготвен, но не чак и толкова, че да се докопа до декларацията. Иначе извади късмет, оказаха му и помощ.

— Кой?

— Първо един преводач и агент на ЦРУ, вече покойник. По-късно му помогна нелегална група уйгури. Те го отведоха на мястото, откъдето го измъкнаха неговите хора. А онези тъпанари от полицията така и нищо не загряха. Само се хилеха и подиграваха уйгурите, които ги изиграха под самия им нос. При това ги пропуснаха да минат граничната зона. Същински безмозъчници.