Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Ашгар заговори на уйгурски, Токтуфан се намесваше от време на време и сочеше с ръце към различни слабо осветени от белезникавата луна предмети. По едно време Ашгар нареди нещо, една от жените се изправи и приведена се насочи към пътя над тях.

Алани обясни на Джон:

— Ашгар изпрати Фатима в пагодата. Тя носи електрически фенер с маскировъчен екраниращ кожух. Ще го закачи на възможно най-високия прозорец в постройката. Кожухът насочва лъча само към морето и прикрива светлината в другите посоки, най-вече към вътрешността.

Алани махна с ръка към водата и продължи:

— Плажната ивица е на около петстотин метра по права линия от пагодата. По това време обичайно там няма никой, обаче се намират мераклии риболовци, стават нощем да ловят раци. Има и друга опасност — полицаи или агенти да следят ивицата с бинокли за нощно виждане.

— В такъв случай трябва да избягваме движение там за възможно най-дълго време.

Тя кимна.

— Да. Щом видим светлината в пагодата, веднага тръгваме с вас. Въоръжени сме.

Останаха така, скупчени и приклекнали, прикрити от плътния гъсталак сред протегналите корони сякаш към въображаем таван дървета. Секундите минаваха бавно, минутите се точеха като часове. Уйгурите обменяха по някоя дума помежду си в едвам доловим шепот. Алани клечеше до Джон, потънала в мисли.

Внезапно лъчът като че прободе тъмнеещото високо над тях небе. Ашгар се появи откъм пътя, прошепна слова на техния си език, после се обърна към американеца.

— Време е, Джон. Струва ми се, че чух нещо преди малко — възможно е някой да ни е проследил. Дано да бъркам, но… Така или иначе няма смисъл да рискуваме. Дай Боже вашите хора да са по-близо до брега. Ако изобщо са тук. И все пак най-добре е да побързаме.

— Тук са, щом е дошло времето — убедено се обади Смит.

Групата поведе Токтуфан, промъквайки се като фантом сред скали и храсти. Останалите го последваха с готови за стрелба оръжия. Джон извади беретата, провери пълнителя. Зад него бяха само Ашгар и Алани. Движеха се като сенки, безшумно, същински плъзгащи се в мъглата призраци.

Мина известно време, вече се чуваше шумът на прибоя. В лицата им задуха соленият бриз, защипа кожата, замириса на море. Тук теренът бе наклонен — ниски дървета, храсталаци, затревена земя, спускаща се на около метър и половина надолу — към неголям каменист плаж. Приклекнаха около дърветата и зачакаха. Луната висеше ниско над водата, протегнала по повърхността й към тях широк сребърен лъч. Вятърът поклащаше дървесните клони, листата тихичко шумоляха, сякаш споделят тихи слова.

Откъм морето проблесна светлина. Един път, два пъти, три…

Наоколо тъмнина и тишина — напрегната, наситена. Изведнъж се чу гневно изсумтяване. Някой сякаш се подхлъзна и, изглежда, падна. Задавен глас ядно изруга.

— Давай надолу! — прошепна Джон и се свлече по късия склон към плажа, като ловко се претъркаляше.

Алани извика нещо на уйгурски.

Почти всички успяха да се смъкнат ниско долу под прикритието на ската, колкото и малко да бе то. Над главите им зачаткаха откоси, идваха откъм дърветата по-нагоре. Куршуми засъскаха наоколо, разравяха ръба на склона, шумяха сред ситния пясък, плющяха във водата отвъд.

— Изкачайте да се покажат — обърна се Смит към другарите си, а Ашгар повтори думите на техния език.

Уйгурите се оказаха стабилни бойци. Никой не изпадна в паника, никой не се опита да бяга. Обърнати с гръб към морето, спокойни и твърди, с изписана по лицата им хладна неизбежност, търпеливо изчакваха да се появи врагът.

Огънят спря за миг, след малко се поднови. Джон реши, че долавя движение сред дърветата отляво и пусна няколко куршума натам. Някой извика — улучил бе, независимо кого. Чуха се още няколко изстрела. Сетне настъпи тишина.

Ашгар изруга на уйгурски и изрева нещо с гневен глас. Отсреща отвърнаха с огън, появиха се и фигури, затичаха приведени към левия им фланг.

— Опитват се да ни обкръжат!

Това бе Ашгар — на уйгурски, сетне и на английски, но Джон виждаше какво става и без неговото предупреждение.

Алани повтори думите, а Смит вече се питаше дали онези отсреща не са същите, които нападнаха него и Мондрагон на острова, по-късно и в дома на Юнфу. Отново приличаше на типичната за Фен Дун тактика.

Но не му остана повече време за размишления. Които и да бяха, на брой доста надвишаваха уйгурите. И си разбираха от работата — приближаваха се плътно, постепенно. Вече се виждаха по-ясно, сиви сенки към тяхната линия дървета. Уйгурите стреляха рядко, точно, смъртоносно. Отдясно му се появи Ашгар и приклекна. Усети горещия му дъх в ухото: