Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— За малко можем да ги задържим — говоря за тези срещу нас, обаче другата група, която ни обкръжава, скоро ще ни затвори в капан… може би трябва да се измитаме оттук?

— Вярно — потвърди Джон. — Помогнахте ми много. Ужасно съм ви благодарен, знаеш го, нали? Когато решиш, че моментът е настъпил, измъквай си хората.

— А вие?

— Те мен търсят. Които и да са.

— Допускате, че не са от сигурността ли?

— Може би, но не е сигурно… няма значение, така или иначе.

— Да, но за нас има.

Джон разбра.

— Ако са от ДОБ, ще ги задържа, докато успеете да…

Отляво зачаткаха бързи поредици, заваляха куршуми. Уйгурите се развърнаха в нова конфигурация, за да отвърнат на огъня. В същия миг обаче позицията отпред остана оголена и нападателите атакуваха в това направление. Каузата изглеждаше загубена — видимо ги обкръжаваха, напредваха бавно, но сигурно.

— Изчезвайте! — извика Джон. — Аз ще се предам.

Ашгар се поколеба. Обади се Алани:

— Не можем да го оставим!

— Хайде с нас! — настоя Ашгар.

Но не остана време за решение, отвсякъде запищяха куршуми, вече се стреляше отблизо, боят, изглежда, отиваше към фаталния си край. Тогава откъм морето се чу смразяващ рев.

Тримата се извърнаха навреме, за да видят излизащите от пенестите вълни осем едри тъмни фигури в дълга верига, същински древни викинги с черни оръжия в ръце. Тежките скорострелни автомати заплюха огън, над главите на залегналите уйгури куршумите здраво забрулиха незнайните нападатели.

Джон се усмихна.

— Е, дявол ме взел… това са нашите. Тюлени, най-добрите бойци на ВМС!

Настроението на групата мигом се подобри, уйгурите отново отвърнаха на огъня, а нападащите заотстъпваха с крясъци и ругатни. Широкоплещест гигант с почернено лице от новодошлите, се отдели от веригата и клекна до Джон с думата:

— Орхидея!

— Е, благодаря — топло отвърна Смит. — Много мило от ваша страна да се отбиете тъкмо сега.

— Лейтенант Гордън Уелън, на вашите услуги, сър. Радвам се, че успяхме навреме. Незабавно трябва да се изтегляме, сър. По крайбрежието снове патрулен катер, вероятно има и други. Надушили са нещо. Вашите приятели могат ли да се оправят сами?

— Ако попритиснете онези още малко с по-здрава стрелба — мигом се обади Ашгар.

— Дадено. Изтегляйте се.

Ашгар издаде няколко приглушени команди, групата потегли мигом, без сбогуване, без прощални церемонии. Запълзяха на четири крака, гигантски раци по плажната ивица, изтеглящи се от полесражението. Тюлените откриха масиран огън и го задържаха, докато уйгурите потънаха в мрака.

— Хайде да се изтегляме, сър — подкани го лейтенантът и Смит затича към големия черен гумен сал, измъкнат от вълните на пясъка.

Двамина вече го тикаха обратно в морето, четирима други застанаха с гръб към водната шир и отново откриха баражен огън. Останалите наскачаха в съда и грабнаха греблата. Уелън обаче бе в четворката, която остана да ги прикрива.

Сърцето на Смит туптеше лудешки от остатъчния адреналин. На брега стрелбата не секваше. Постепенно се отдалечаваха, четиримата тюлени мълчаха и здраво налягаха греблата. Брегът бавно се смаляваше. В един миг зърна застаналите на плажа фигури, отпуснали оръжие. Стори му се, че гледат към стопяващия се в далечината съд. Смит се притесни жестоко, нали заради него бяха дошли…

Но не мина много време, бяха на разстояние може би няколкостотин метра от крайбрежната ивица, когато от водата изскочиха четири лъскави силуета, лицата под маските щастливо усмихнати. Силни другарски ръце мигом ги измъкнаха и качиха на сала. Лейтенантът стъпи на сала последен. Свали маската, преброи хората с поглед и рече:

— Всички са тук. Добра работа, момчета.

Повече думи не бяха изречени, нито някой му отвърна нещо. Внезапно някъде от север лумна ослепителен сноп светлина. Бе лъчът на прожектор, той упорито полази по водата, жаден да надникне навсякъде. Вече ги търсеха. Патрулният кораб бе на около две мили от тях и бързо наближаваше.

— Скоро ще ни засекат — рече Уелън. — Запали двигателя, механик.

Седналият до мотора тюлен сръчно прехвърли корпуса с перката извън борда и го запали. Салът просто литна напред, грациозно устремен върху пенещата се водна повърхност. Джон неволно стисна скобата до седалката, солената пяна върху изпотеното му лице го освежаваше приятно. В същото време не изпускаше от поглед китайския кораб с прожектора, който постоянно скъсяваше разстоянието, а тежката бордова картечница отпред злокобно проблясваше под нощното небе. Търсеше си жертви, досущ гладен звяр, вече почти надушил плячката. Палавият прожекторен лъч все още не ги бе докоснал, но засечеше ли ги веднъж…