Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Магистрала Хухан, Китай

Под мрачното, тъмнеещо небе сред околната природа витаеха леки призрачни сенки, лазеха тънки мъгли. В предградието сателит Губей спряха, Джон слезе и използва обществен телефон, за да позвъни на определен номер в Хонконг. Когато отсреща се обадиха, Смит заговори на френски, темата бе делово предложение, напълно истинско и законно, наложи ли се някой да го проверява. В разговора предаде кодиран сигнал за помощ и извеждане по море, като в невинни на пръв поглед фрази включи времето и координатите. Знаеше, че информацията ще бъде незабавно препредадена на Фред Клайн.

— Линията ми се стори чиста, не усетих типичните за подслушване шумове — каза на Ашгар, след като се върна в колата.

Отново поеха по виещото се сред скалистата, насечена местност шосе.

— Бъдете сигурни, че се подслушва — възрази Махмут. — Следят всички международни, често и междуградските разговори, за Хонконг въобще да не говорим. Хубавото е, че тази дейност я вършат служители на ниско ниво и често пристъпват към нея формално като към рутинно задължение. Много рядко залавят нещо или някого, и то само когато има съвсем очебийна нередност или предварителни сигнали. От друга страна, предполагам, че сега от ДОБ са издали нареждане за повишено внимание. Но ако отсрещният ви контакт е с качествено, още повече отдавнашно прикритие, вероятно номерът ще мине.

— Вероятно — сви лице в гримаса Джон.

На два пъти ги спираха за рутинни проверки в рамките на големия град, но полицаите бяха разсеяни и по-скоро се забавляваха с намиращите се извън постоянното си обкръжение „дървеняци уйгурци“. На Смит му поолекна малко. Трийсетина минути по-късно излязоха на голямата магистрала, все още ненатоварена поради ранния час. Малко по-късно бяха вече на половината път до Хуанчжоу. Сетне отбиха в двупосочен местен път с две платна. Вече бяха близо до Цзиншан, движеха се в югоизточна посока и към крайбрежието на Източнокитайско море.

От време на време се разминаваха с други превозни средства, по някой лек автомобил или обичайните фермерски пикали, максимално натоварени с овошки и зеленчуци, забързани към най-близкия селски пазар. Срещаха и вездесъщите колоездачи, теглещи малки двуколки с най-различни стоки за шанхайските пазари.

Ашгар шофираше отлично — с постоянно темпо и средна скорост. Стараеше се да не привлича излишно внимание, спазваше и най-маловажните пътни знаци.

— Ако тайните служби ни следят, при всички случаи ще предпочетат да изчакат излизането ни на плажните ивици и евентуалното започване на операцията. Стопроцентово ще им се иска да заловят и извеждащия екип — обясняваше той. — Сега обаче разполагаме с време, няма смисъл да рискуваме, затова и карам по-бавно. А извадим ли малко късмет, може и изобщо да не ни засекат.

Джон бе напълно съгласен с оценките. Отпуснат на пода, той се опитваше да поспи, да поразтовари напрежението. Всъщност всички, освен Ашгар, дремеха, като понякога се стряскаха. Миришеше на солено, на море, на пясък и прясна кал.

Някъде преди Чжапу свиха на северозапад и стъпиха на крайбрежно шосе. Тук трафикът бе вече доста наситен — пикапи и велосипеди с двуколки в двете посоки: Шанхай и Хуанчжоу. Минаха и няколко полицейски коли, но служителите не се заглеждаха или само се хилеха на селяците уйгури.

По едно време Ашгар спря и отби. Извади картата и със сестра си заровиха лица в нея. Алани се извърна и рече нещо на уйгурски. Токтуфан ловко се измъкна от групата и се намести по средата между тях двамата. Заговориха припряно, новодошлият тупаше с пръст по картата и сочеше напред, докато Алани търпеливо задаваше въпроси. Очевидно се опитваха да уточнят мястото, защото тя му подаде писалка, но той сви рамене и продължи да сочи напред. Ясно стана, че не умее да чете карти, а пък визуално знае къде трябва да отидат, защото бе ходил там, но само с помощта на запомнени места и характерни особености на терена. Това не се хареса на Джон и той отново се напрегна. Ами ако закъснеят за срещата или изобщо не се доберат до уговорения пункт? Интуитивно усети, че и Ашгар, и Алани са също обезпокоени.

Тихичко ругаейки под нос, Махмут върна колата на шосето и подкара напред, докато Токтуфан напрегнато се взираше в пейзажа.

— Сигурни ли сте, че ще намери въпросния плаж? — попита Джон.

— Ще го намери — отвърна Алани. — Проблемът е ще успее ли навреме.

— След около два часа се съмва…