Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

Смит умело подражаваше начина му на ядене и одобрително кимаше с глава. Храната бе доволно вкусна.

— ООН ли? — запита Махмут с пълна уста. — О, да, разбира се, че знаят. Но ние не притежаваме официален статут, докато Китай от време на време получава бюрократични укори и има само дребни неприятности. Ние си искаме земята, за да я обработваме и засяваме, да служи за пасбища на добитъка ни, Докато Китай я иска по други причини — много е богата на полезни изкопаеми — руди, въглища, петрол, газ. Харесва ли ви овнешкото?

— Истинска вкуснотия. А този хляб как го наричате?

— Нан.

— А ориза?

Ашгар се засмя. Прекалено често и весело се смее за човек с толкова тежки национални проблеми, помисли Смит.

— Наричаме го „ориз за ядене с ръце“. Така си е отколе, за всички централноазиатски народи. Тръгнали сме да воюваме на запад, защото сме били бедни, търсили сме по-добра земя, повече възможности. Нашите хора са си свирепи по характер, а пък сме имали велики водачи. Но минали векове и големите ни империи започнали да западат — карали сме се помежду си за дребнави неща. Появили се дребни вождове с още по-дребни души и владения, те ламтели за чуждо, за големи неща, а мозъците им били прекалено малки. И ето, някъде през XVIII век съдбата се обърнала против нас и оттогава все си е така настроена. Против нашия народ.

Погледна Смит над ръба на чашата и наблегна на последните думи:

— Запомнете това, г-н американецо.

Джон кимна с глава. Ашгар отново отпи.

— Първо оттук минали руснаците, жадно, алчно загледани към Индия, но пък поне били готови да ни използват като съюзници. Сетне се появили китайците, а те незабавно харесали земите ни и ги нарекли свои. Да не пропусна британците, които защитавали „своята“ Индия. Именно те нарекли всичко това „Голямата игра“, и ето ви и вас — янките — днес, вървите право по техните стъпки. И като помислим малко, всъщност каква е разликата между тях и вас? Че днес не командват британците, а янките.

— Ами вие, уйгурите? Вие какво сте свършили?

— А, ето, дойдохме си на въпроса. На най-важния при това. Ние — уйгурите — си искаме обратно страната. Или, тъй като не сме имали „страна“ в европейския смисъл на думата, а само нация, днес си искаме земята.

— Значи вече говорим за съпротива. Нелегална съпротива.

— Може и така да се каже. Не сме много на брой в момента, но всеки ден се умножаваме в Синдзян, отвъд границата в Казахстан, а и на други места. Засега сме само съпротива, дребна сила, уви. Тук засада, там — саботаж, изобщо разбойнически действия, защото иначе няма как. Хапем китайците за глезените. Те твърдят, че не сме повече от 7–8 милиона, ние настояваме, че сме 30 милиона души. Но дори и 30 милиона с търнокопи и коне не могат се опря на един милиард с танкове, нали? И въпреки всичко знаем, че трябва да се борим, и го правим. Е, ако не друго, то си ни е в природата и характера. В крайна сметка ни обявиха за „автономен район“. В големия световен контекст този термин е, разбира се, само една безсмислица, но пък подсказва нещо друго — че сме събудили в китайците съмнения и опасения.

Джон си взе още храна.

— Именно затова сте съобщили на Мондрагон за стареца, който твърди, че президентът му е баща, нали?

Ашгар кимна.

— Да, така си е. Обаче кой може да каже със сигурност, че неговите твърдения са неверни? А в края на краищата той безсъмнено е американски гражданин, незаконно държан в тъмница от китайците близо 50 години. Надяваме се този факт да заговори красноречиво за това как в Китай се потъпкват човешките права, как систематично се унищожават малцинствата, особено онези, които нямат китайска кръв. Защото ние сме доста по-сродни с Кабул или Делхи, отколкото с Пекин.

— Особено ако пък наистина е баща на президента.

— Ами да — усмихна се Ашгар и зъбите му блеснаха.

Джон налапа последната хапка и посегна към бирата.

— Добре, разкажи ми за стареца. Къде го държат?

— В лагер недалеч от Дацзу. Някъде на около 70 мили североизточно от Чунцин.

— Опиши затвора.

— Прилича на голяма ферма с доста постройки и бараки. Там предимно „превъзпитават“ политически затворници, дребни престъпници и възрастни хора, считани за нерискови от гледна точка възможности за бягство.

— Каква степен на сигурност? Вероятно ниска?

— Ами, да, спрямо местните разбирания, доста ниска. Обектът е здраво ограден и добре пазен, но обитателите не са в килии, а в казармени помещения и бараки. Връзки с външния свят не са позволени, посетители се допускат само по изключение. Старият господин, който твърди, че е Дейвид Тейър, се ползва с известни привилегии. В стаята си е само с един човек, разрешено му е да чете книги, вестници, дават му по-добра храна. Но с това се свършва и благоволението спрямо него.