Робърт Лъдлъм - Аферата „Олтмън“

— Това е напълно достатъчно, доктор Смит. Повече проблеми няма да имате, бъдете напълно спокоен.

— Благодаря ви много, вече се чувствам по-добре — рече Смит, затвори и бавно закрачи по обратния път.

Не минаха две минути и долетя полицейска кола с надута сирена. Тълпата бързо изтъня, когато двама полицаи в тъмносини панталони и светлосини ризи изскочиха на улицата със строги лица и палки в ръцете. Двамата продавачи обаче направиха грешка — почти не обърнаха внимание на новопристигналите ченгета, докато навсякъде по света появи ли се полиция, носителите на нерегламентирана стока тутакси изчезват. Това още повече ядоса полицаите, свикнали на респект от страна на обикновения китаец. Но вместо да ги приберат или разгонят, започна остър словесен сблъсък, защото онези извадиха някакви документи. След броени секунди от паркирания недалеч черен автомобил излязоха двама мъже в костюми и тръгнаха към спорещите. Събралите се любопитни бързо направиха път, безпогрешно разпознавайки хората от ДОБ. Единият заговори остро, авторитетно. Размахали ръце, полицаите заобясняваха нарушението на двамата продавачи, последните също завикаха в защита на своята кауза.

За късмет на Смит в същото време пристигна голям черен линкълн, а от него слязоха няколко европейци с три млади жени с високо разцепени по бедрата рокли. Усетил своя звезден миг, той умело се присъедини към групата и засмян до уши, успя да се вмъкне незабелязан в хотела. В същото време около спорещите се събираше все по-голяма тълпа.

Смит влезе в стаята, като в движение вадеше клетъчния телефон от джоба, но изведнъж се закова на място. Финият найлонов лист, „изпуснат“ нарочно върху килима, го нямаше. Прибра телефона, извади беретата и грижливо огледа стаята. Листът бе встрани от вратата, небрежно захвърлен встрани. Който и да бе влизал, бе стъпил върху него, без да разбира предназначението му, сетне вероятно просто го бе подритнал.

Върна се при вратата и свали надписа „Моля, не безпокойте“, за да огледа ключалката. Изглеждаше в напълно нормален вид. Влезе в стаята, заключи я и прегледа багажа — нишките си бяха по местата. Заключението: бе влизал някой с ключ, не бе загрял смисъла на найлоновия лист на прага, не се бе интересувал от съдържанието на куфарите. Видимо не бе от органите на сигурността и разузнаването, местен полицай или нощен крадец. По-скоро е бил хотелски персонал.

Смръщи лице. А надписът — съвсем явно окачен на облата дръжка отвън? Може би някой — не непременно от хотела — бе пожелал да провери дали си е бил в стаята? Вероятно доктор Лян.

Не биваше да рискува постоянно. Включи телевизора, увеличи звука достатъчно и влезе в банята, където пусна водата и от двата крана. Седна на тоалетната чиния и вече с този добавъчен шум набра Клайн.

— Къде ходиш, по дяволите? — незабавно запита шефът. — И какъв е този шум?

— Преча на микрофоните. Почти е сигурно, че ми подслушват хотелската стая.

— Е, браво. Имаш ли добри новини?

Смит въздъхна, изпружи врат и завъртя глава с надежда да раздвижи схванатите мускули.

— Де да имах. Единствено извадих късмет с информацията кой е собственик на „Императрица майка“ — китайска компания, наречена „Летящият дракон“ с шеф шанхайски бизнесмен на име Юй Юнфу, който може би е мъртъв. Само че истинската декларация я нямаше в неговите сейфове.

Разказа на шефа си за развитието на събитията: срещата с финансиста Чжао Янцзъ, дадените от него сведения и посещението си в имението на Юнфу.

— Естествено, налагаше се да отида и там. Разговарях със съпругата му. Може би ми изигра номер, може би не. Тя е актриса, при това чудесна. И все пак интуицията ми казва, че думите и чувствата й бяха реални. Някой е притиснал мъжа й да се самоубие, за да отклони вниманието от истинските играчи. Мисля си, че в този някой е и декларацията.

Отсреща Клайн здраво запухтя с лулата.

— Онези ни предхождат в играта поне с няколко хода. Още от началото е така.

— Убиха и помощника ми.

— За преводача говориш, нали? Не го познавам лично, но това не подобрява нещата. Човек така и не свиква със смъртта, полковник.

— Така е — стисна зъби Смит.

Настъпи кратка пауза, сетне Клайн запита:

— Опиши нападението в имението. Защо смяташ, че не е било капан още от началото?

— Нямах такова усещане. Допускам, че са ме наблюдавали и внезапно са решили да се намесят — в мига, когато съпругата избяга с колата. От начина им на действие правя заключението, че не са очаквали да заварят предната врата отключена.